Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Струва ми се, че съм премислил добре, първенци на Дивана ми, макар да ме укорихте в недомислие.

Сега дойде ред на велможите да се засрамят: взимаха Селим хан за зелен мечтател, за момче, увлечено от френски книжки. Но дойдеше ли до раята, ненужно бе да учиш Селим хан на държавно витийство.

Вечерта султанът не излезе, както всяка вечер, на кьошка си над Пролива. Всеки би могъл да забележи, че Селим не е разположен. Беше се свил в тъмното си фередже от тънка вълна върху миндера, не поглеждаше купищата писма по масата, нито книгите, които чакаха отдавна, струпани до възглавницата му.

Напоследък рядко бе излизал открито из града, нали в Левенд чифлик ходеше винаги преоблечен. Но днес бе му се сторило, че е оправдал надеждите на стамбуллии (като отложи неопределено делата по новата войска, за да пребори размирието). В такъв един ден Селим хан си мислеше, че има право на народна благодарност.

Нареди да оседлаят коня му и го приготвят. Пейковете плъзнаха копринена шуба на плещите му, надиплиха прозирната чалма. Когато вървеше към Портата на щастието, Селим хан наистина изпита отдавна неизпитано щастие — щеше да излезе из своята столица, да приеме благодарностите и приветствията на тълпата, а в измъчената му душа полека ще се наслага спокойствие.

Капуджиите отвориха пред него портата. Под свода блесна майската зеленина на старите дъбове във втория двор. Върху яркозеленото, на сами вратите се изрязваше черният жребец, а около него синееха и белееха еничари, Селим хан пое пред свитата си из Стамбул.

Всичко вървеше тъй, както го виждаше във ведрите си мечти: пред дюкяните излизаха еснафи и търговци, припрени чирачета викаха из все гърло „Яшасън!“, зад гъстите решетки се мяркаха светли петна — кадъните искаха да зърнат султана си. Всяка пролет Старият град оживяваше в многоцветно, ликуващо опиянение, сякаш сам не вярваше, че възкръсва за живот и този път — толкова много пролети, лета и зими носеше върху каменния си гръб. Именно такъв ден бе улучил Селим хан, за да мине на кон из Стамбул.

Вече щеше да свърне назад, когато от ликуващата тълпа се измъкна някакъв оръфан дервиш и се простря пред коня му. Всичко стана тъй внезапно, че Селим хан едва успя да придърпа поводите на жребеца. Огледа се безпомощно: какво трябваше да извърши сега един султан, ако не иска да стане за смях!

А човекът лежеше направо на плочите, в праха, и мършавите му плещи се тресяха — дали беше припадничав, или луд? Такива в мюсюлманската земя минават за божи хора, та никой не ги допира с пръст — през техните уста говорел аллах, така викат.

Тълпата престана да се вълнува, всички бяха вторачили очи в разтрепераното човешко подобие, чакаха да чуят божи глас. А Селим хан се усещаше като карагьозин в панаирско зрелище.

— Стани, божи човече! — издума той с величие и благост, както приляга на един халиф. — От кои краища си и какво те е довело в Стамбул?

— Няма да стана! — наистина не се повдигна човекът. — Няма да стана от праха! Нека върху ми падне наказанието, нека се излее върху моята глава гневът божи, насочен към тебе, всесветли султане!

Гласът трепереше все по-пискливо и нетърпимо напрегнато.

— Приеми жертвата ми, всесилни, прегази ме с коня си!… Дванайсет години не съм сложил в уста ориз… Корени и листа поддържаха жалкия ми живот. Великите угодници на аллаха ми се явиха и в пустинята, и на брега на морето… Постигнах божията благодат! Мини през мене, наместнико на Пророка, нека аз изкупя неволните ти грехове!… Виж ме, виж! Аз с добра воля ти отдавам светлината на очите си, ударите на сърцето си, за да пребъде вярата на Мохамед и законът на дедите!

Дервишът бе се вдигнал на колене и всички можеха да видят как се тресе рядката му мръсна брада, как от ъглите на изкривената уста извира пяна, а от стиснатите му очи — сълзи. Селим хан почувствува отврата, не правоверната, но естествена отврата на здравия човек от недъгавия, на ситостта към безсмисления глад.

— Лъжат падишаха ви, правоверни!… Лъжат го крадливите, мръсни чужденци, дето ядат свини и плюят на корана!… Мини през мене, султанъм, за да се очистиш с кръвта ми!

Наред с погнусата сега Селим се потърси и от страх. С края на окото си бе следил тълпата наоколо и доловил, че тя се преобрази. Лицата ѝ се изопнаха от суеверен ужас; не султанът и халиф стоеше вече в кръга на напрегнатото ѝ внимание, а човекът, през чиито уста говори бог. Чистият човек…

Селим знаеше, че само така не бива да постъпва, а все пак го стори: притисна пети към хълбоците на коня, избиколи проснатия наземи дервиш и препусна нагоре, към Ат мегдан. Бягаше уплашен от гнева не на бога, а на тълпата. Подире си дочу конски тропот, но тъп, неравен. Свитата не бе избиколила дервиша, та копитата на конете ѝ го довършваха.