Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Премрежените, златисти очи насреща му се усмихнаха и не за първи път Роберто Лоренцо долови у ориенталеца нещо, което западнякът никога не ще постигне: способността да те накара да се почувствуваш смешен, когато си решил да изобразиш от себе си отчаяна дързост.

— Нови цветя цъфтят на шапката ви, Лоренцо — забеляза Селим хан все с усмивка. — Красиво!

— Това е кокардата на якобинците, ваше величество. Всички съчувственици на революцията я носят. Напоследък срещам трицветни кокарди и в Стамбул. Революцията, изглежда, има приятели между чужденците в столицата.

— Да, чувах. И знаете ли от кого?

— Нямам представа.

— От моя министър на външните дела. Вчера при него се явил посланикът на Австрия, възмутен от появата на подобни цветя върху някои шапки. „Бог да накаже френците, не можем да търпим повече това! — рекъл. — Бъдете добър, ефенди, заповядайте им да свалят от главите си тия техни кокарди!“ „Ех, приятелю, колко пъти съм ви казвал — отговорил везирът. — Османската империя е държава мюсюлманска. У нас никой не обръща внимание на такива знаци. Ние считаме за гости търговците на дружеските ни страни. Каквото си щат, това да надянат, каквито значки им се носят, нека си ги носят. И кошница да нахлузят на глава, Османската империя не е длъжна да пита защо са я нахлузили. Напразно сам се затруднявате с такива грижи!“

Селим хан не притури нищо от свое име (ако, разбира се, не бе измислил ей сега целия този разговор) и загледа чужденеца със замислената си усмивка.

Роберто Лоренцо се почувствува унизен. „Как наистина съм могъл да се надявам, че Просвещението може да ни свърже с тях? — мислеше той. — Та това е свят, затворен в превъзходството си, вдъхнато от една могъща религия. И никой дори Селим, който се възхищава от мислителите ни, не може да се отърси от това чувство — от убеждението, че кучетата лаят, а керванът си върви. При което кучетата сме ние, гражданите с кокардите.“

— Дойдох да се сбогувам с ваше величество — произнесе той подчертано сухо. — След ден-два ще отплавам за Франция.

— Ще отминете покрай родината си, за да отидете във Франция? — Селим вече не се усмихваше. — Какво добро може да ви чака в страна, където бушува революция? Във Франция готвят съд над краля, знаете ли? Ето, Лоренцо: дотам стигат хората, които твърде много вярват в човека. Дотам стигна и приятелят ми, кралят. Не отивайте във Франция, Лоренцо, няма да бъда спокоен за вас!

Срещу лекаря стоеше вече не ориенталски тайнственото лице, надчовешката насмешка. В златистите очи отново имаше приятелска грижа, тревога и близост.

— Може да бъдете спокоен, съвсем спокоен. Аз не съм крал. И простете, че ви противореча, ваше величество, но Людовик Капет не е жертва на прекомерната си вяра в човека. Само на това, че твърде късно и твърде неискрено повярва в силите на народа си. Сбогом. И благодаря за всичко.

„За какво благодаря — помисли си, — какво съм спечелил от него? Спечелих… Едно голямо познание. Ако не беше Селим хан, едва ли сега бих отплавал тъкмо за Франция, бих останал с вярата си в просветения владетел, в силата на словото. А Селим хан ме накара да разбера, че силата е само в силата.“

— Надявам се, ваше величество, новият посланик на Франция в известен смисъл да ме замести при вас. Семонвил е изключително просветен и честен човек.

— Не, Лоренцо. Никой няма да ви замести при мен. На вас бе простено всичко заради многото, което ви дължа. Но кралеубийци не ще прекрачат прага на Топкапу, вярвайте ми. Най-сетне и аз съм владетел! Сбогом!

Още миг стояха очи в очи, като че не искаха това да са последните думи помежду им. Двама човеци търсеха път един към друг, а не можеха да го намерят; единият най-сетне беше владетел, а другият — съчувственик на кралеубийци.

Лоренцо се озова на скелята на Златния рог. Марсилският кораб, който трябваше да го отнесе, се полюшваше върху черната като зехтин вода. Стори му се, че не ще изтрае дните, що го деляха от завръщането. „Какво завръщане — помисли, — та аз никога не съм бил във Франция! Все пак: завръщане. Не е ли Франция едничкият дом на свободния гражданин?“

Обгърна нощното вълшебство на Пролива и града, а не усети тъга, че се разделя с тази неповторима красота. Високо над морето просветваше с прибулена, уморена светлина кьошкът пред покоите на Селим хан. „Боже — избликна в мисълта на безбожника, — благодаря ти, че не съм се родил султан!“

Когато си на война, хеле ако си в бой, мислиш: само да свърши, веднъж да ме отмине умирачката! Сетне, ако оцелееш, наместо да благодариш на орисницата, че те е пощадила, вземеш да ѝ искаш отново: веднъж да поема към дома, повече ми не трябва. А ето, идва и мирът, разните му везири и пълководци са се събрали в някакъв град из Молдовата, спазарят се и най-сетне драснат договора: туй вземат русите, това задържа султанът.