Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ето, такива нужди и смъртни страхове преминаха през главата ми; ето, така пострадах аз заради чужди причини…“

Тук Владислав вдигна очи от писмото и загледа, без да вижда, напреде си. Сигурно за двайсети път препрочиташе бащините си думи и всеки път наново преживяваше безмерна жалост към стария — какво ли не му се струпа; отчаяние — не ще ли има свършек българското тегло, черна, безпределна, задушаваща злоба — кога ще тръгнем да колим ние, кога аз ще поведа да беся бащата на Гирай хан, кога аз ще опра пищов о гърдите му и ще го накарам да се закълне, че ще отпусне кадъната си?

Запрегъва изписания гъсто лист, а мислите му вървяха една през друга… „Сиромах тате!“… Спомни си стария, кой знае защо, тъкмо след като бяха го пуснали от хапуса в Осман пазар, кога се поболя не телесно, а душевно, и как място си не намираше, ходеше, сякаш луд, нагоре-надолу, а косата му всяка заран беше по-бяла.

„Тогава си викахме: може и да оцелее тате, ама ако още веднъж го сполети такова, свършено е — или умът ще му щукне, или ще му се пръсне сърцето. А той оттогава какво ли още не изтърпя. Ей го, за едно чудо убягнал въжето, а ти пише като че за другиго. Слаб уж, плашлив го гледаш, пък щом онзи катилин опрял пушка о гърдите му и рекъл: «Закълни се, папас!» — той пак премислил и не в своя господ се заклел, а в турския. Та сетне да не важи, съвестта си да не погази…“

Делиорманецът запрягаше — пашовите хора вече бяха поели. Владислав се навдигна.

„Такива сме станали българите — викаше си, докато се наместваше между денковете в каручката. — Нали всеки ден се срещаме със смъртта, научили сме се и с нея да хитруваме, все едно че деца играят на сляпа баба. Ако мине — хубаво, ако не — не. Санким колцина между нас умират от смъртта си?“

Готови бяха. Преди да опне поводите, каруцарят се обърна, щеше му се отново да подкачи приказка.

— Султановите сметки ли прегледа, дорде поседяхме, чорбаджи?

— Да — отвърна след малко Владислав. — Сметките. Моите сметки със султана.

Войската се изнизваше лениво през Подунавето, едва се влачеше през угари и стърнища под пролетното слънце. Само когато паднеше нощ, войниците забравяха умората. И бодри ставаха, че и пъргави. На коне или пеши, на дружини от по двайсет-трийсет човека, те поемаха встрани от пътищата, обикаляха селата, попреглеждаха ги. Призори в бюлюците се връщаха май половината — кой артисал някъде, кой направо поел шумата, кого пребили, когато делили ягмата своите си, или пък го затрил някой селянин с по-здрава ръка, скрит зад плевнята.

Връщаха се тази пролет и конярите. Виж, тях вече човек трудно би познал — като че не пет, а петнайсет години бяха изтекли за мъжете, които извървяха пеша безкрайния път от Оджак до Гюргево на Дунава, срещу Русчук.

Вървяха с месеци. Тръгнаха още докато над равнината тежеше люта зима. Отначало бяха газили преспи до чатала, под виелицата. По-късно, когато духнаха южни ветрове, снегът се стопи и реките излязоха из коритата си, бяха газили през тресавища и такава кал, каквато по нас не си сънувал — тежка, лепкава, сякаш те сграбчва и не пуска. Бяха газили през априлски блата до пояса във водата и плашили на минаване всякакви птици, сврени в тръстиките.

Историята не говори за това, как двайсетина българи от село Конаре, Филибешка каза, са извървели пътя от Оджак на Черно море до Дунава през късната зима и ранната пролет на хилядо седемстотин деветдесет и втората година. Две десетилетия по-късно Бонапарт остави в руската степ половината велика армия, изгнила от студ и глад. Това е то: ако хората са двайсет, а не сто хиляди, историята не ги отбелязва, макар да са извършили нещо непосилно и невероятно.

Как опряха до Влашко, почти обезумели от изнемога, един господ знае. Всеки си спомняше едва някакви ями в коравия сняг, където бяха спали, стари, голи дървета, между чиито клони нощуваха уж за сушина; риби, корени и треви, които ги бяха засищали. Когато накрай стигнаха Влашко, мъжете приличаха на трупове, гнили до четирийсет в клисава земя.

Но във Влашко ги посрещна пролетта. Както и да бяха пропищели от султановия аскер, власите намериха хляб за своите, за християнска вяра. Седмици наред конярите се търкаляха покрай плетищата на разни влашки села, докато слънцето хубаво ги съживи и посъбраха сили от изпросен просеник. А щом нозете взеха да ги държат, тръгнаха наново — на юг, все на юг, дома. Ако да не би имало туй дома, биха оставили кости в снеговете на Русия, из крайречните тресавища. Но едно беше ги крепило, водило и тласкало, бе запряло душата зад зъбите им: да се върнат.