Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Бити и опозорени. Преди години сте оставили богопомазаната ни държава и не знаете как ще я намерите сега, агалар. Навярно сте чули, че от три години си имаме нов султан — Селим хан.

Еничарите се споглеждаха; вече месеци не бяха слушали речи (откакто на сераскера взе да не държи да вдъхновява войската си за подвизи). Както става с всеки, който се завръща от бой, и ярките дрехи на аяна, и словото му, и спретната му дружина им се сториха смешни до немай-къде.

— Първото, що стори великият ни султан след мира с гяурите, бе да основе нова войска: низамите, ако сте чули. Няма да е тя като досегашната, наборна ще е. Ще я изучат изтънко френците, та дано с такава войска пожънем победи!

Знаеха, разбира се, че знаеха еничарите за новата войска. И бяха се досетили, че за тях вече не ще има живот; тия низами ще им доядат хляба. Само за това бяха говорили от Молдовата до Русчук. Та какво искаше да каже аянът със своите приказки?

— Туй за какво ни разправяш, твоя милост? — грубо попита еничаринът с белега. — Всичкото го знаем, няма да ни уплашиш. Ще си търсим колая.

— Затова ви го и разправям — не се смути Тръстениклията. — За да ви помогна да си намерите колая. Ето, аз съм аян на Русчушко. Държа дружина. Виждате ли тия мъже, агалар: нито са гладни, нито голи — Тръстениклията плаща богато. Който от вас поиска, може да остане в дружината ми, толкоз! Иначе не зная какъв ще ви е халът след година-две, агалар.

Последните думи уж трябваше да изрече от сърце, а прозвучаха като подигравка.

— Ами тебе дружина за какво е? За сватба ли събираш толкова войска, а?

Беше пак онзи, с белега.

— Размирни са ми съседите, твоя милост — без да се запъне, отговори аянът. — Чували сте негли за Йълъкоглу и двайсетината разбойнишки главатари, дето му служат. Откъде Балкана пък напират харамиите на севлиевския Кючук Хасан, от Герлово през ден се навдигат дявол знае какви. Трябва да си пазя вилаета, нали съм едничката опора на Дивана в Подунавето.

„Ох-леле, хубава опора! — сигурно си рекоха мнозина. — За да браниш властта на султана ли, събираш капъсъзи? За да му помагаш ли подкокоросваш войската, че щяла била да закъса?“

Още много мисли от този вид стискаха зад зъби еничарите, но не се обаждаха. Все едно че някой трябваше да отговори от тяхно име, а той мълчеше. Тъкмо Тръстениклията щеше да продължи речта си, из тълпата мъже се обади рязък, невисок глас:

— Много ли оджаклии имаш между хората си, твоя милост?

Беше заговорил сивоокият ага.

— Не са малко — смотолеви Тръстениклията.

Не чакаше такъв въпрос, а не умееше да лъже неприготвен.

— Аз пък ти казвам: малко са! Че може и никак да няма. Гледаш ти как тече към Румелия войската правоверни и си викаш: гладни хора, без надежда хора. Защо да се не главят при мен? И навярно са се главили — от ешкинджиите, от спахиите без земя. Ама еничаринът не е също! Винаги, още от деди и бащи е бил господар еничаринът, не ще направиш от него аянски слуга!

Право е — сивоокият изстъпи пред другарите си, та Тръстениклиоглу го видя цял. — Право: зле ни обиди Селим хан с тия свои низами. Нима не се бихме храбро, нима лошо служихме на престола? И ако е имало еничарско непокорство, за това е, че на еничарина плащат-недоплащат. Трябваше Селим хан, наместо да хвърля луди пари по някакви си низами, да даде хляб на еничарите; нямаше да има тогаз по-добри от тях, по-верни. Но едно не е право, дето каза: път не ни оставал, аянска дружина да сме станели. Има друг път за нас, Исмаил ага! Щом еничарите са удържали цяла една държава цели четири века, дано смогнат да защитят и оджака си от нечиста ръка. Мъчно ще ги уплашат низамите на Селим хан.

А на теб, Исмаил ага, много здраве от белградските и видинските еничари! От нас. Пък не губи вяра, подире ни идат арнаути, от пешаците. Те са петимни за аянска ясла.

Зад гърба на сивоокия гръмна смях. Еничарите се смееха повече, отколкото им беше смешно.

— Добре нагласи аяна нашият Пазвантоглу!

Исмаил ага пламна като божур. „Пазвантоглу — знаеше, че няма да забрави това име. — Добре ще бъде Диванът да чуе на какво учи войската този Пазвантоглу…“

Наистина ли това бе Осман, синът на Омер Пазвантоглу — върл враг на паши и еничари? Омер, който загина, жертва на еничарски клевети и везирска алчност, би ли познал Омер в пламенния защитник на оджака своя син? Би ли го познала Фатма хатун — просветената, волномислещата Фатма, за която нямаше по-голямо зло от силата, що бе ѝ отнела Омер?

Макар да не биха го познали баща и майка, това беше наистина Осман Пазвантоглу. Времената се менят, менят се и хората.