Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Еничарите вече изкачваха баира, а Тръстениклията не даваше знак на хората си да потеглят. Усещаше ги неспокойни, шушнеха си нещо.

— Какво има там? — подвикна им през рамо. — Страха ли ви вземаха капъсъзите?

— Ами — отговори бюлюкбашията му, — страха щели да ни вземат! Друго виках: ще ни отворят до ден работа тия хора… Тогова Пазвантоглу чу ли, Исмаил ага?

— Чух. Еничар като еничар. Прост ага. Колко ги има като него!

— Не са тъкмо такива — заключи бюлюкбашията, а сам не би си отговорил какво толкоз особено бе намерил у сивоокия конник.

Продължаваше да се точи през моста на Дунава султановият аскер. Още седмици, месеци… Много хора, много съдби.

Каквото и да ти е на сърце, не може да не се радваш, зададе ли се пролет. Тъй стана и сега — отдавна не бе имало по-тежка и страшна година, а току-виж, забравил си сушата и зулума и просто се оставяш да те понесе радост: пак слънце, пак синьо, ново небе, лудозелен върбалак по Марица… Ех, пък да бъдеше веднъж поне без кахър, веднъж да се порадваш не на пресекулки, сякаш откраднато, на пролетта, ами така, само то да ти е в ума: пролет, свърши се мъката!

Това си мислеше Стано Мухтар през една пролетна вечер на хилядо седемстотин деветдесет и втората година.

Зимата, дето я изкараха, беше тежка. Едно, че около Сечко захвана глад (на глада бяха свикнали — седма година траеше голямата суша), и друго: много зулум има тази зима. Онзи главатар, Кара Фейзията, не прекара студовете във Филибешко. Запилял се бил, казваха, из Балкана. Но щом едрия звяр го нямаше, над Конаре и околните села преминаха глутници дребен звяр: Дертли Мехмед някакъв, Кара Халил с арнаутска дружина, Пехливан Осман и много други.

Конарци им уловиха цаката: бягаха. Ама по сняг всеки човешки крак оставя диря. Пък и землянките, които изкопаха високо в планината, току под Оброчището, зиме се наливаха с вода и в тях беше по-лошо от гроб.

Един-два пъти конарци се отърваха с бягане. Постояха като къртове в дупките под Оброчището и се върнаха живи-здрави. Селото бе наистина ограбено, но инак — цяло. Не бяха палили хаирсъзите.

По времето, когато слязоха изпод Оброчището, конарци научиха куп вести: султанът направил нова хазна и събирал нови данъци, побирчиите на тази хазна вече веднъж обиколили Филибешко, ама заварили съвсем малко хора по селата — види се, не само конарци имаха две и три Конарета; всичко живо чергаруваше нагоре-надолу.

Тези вести не разтревожиха много селяните — открай време е вървяло все тъй и нищо, живееха си. Но една новина, дочута в града, ги развълнува наистина: бе свършила войната! Разпуснали са аскера, може да се върнат и техните, конярите! Колцина ли са оживели, божичко?

Половин Конаре чакаше мъжете, синовете си; чакаше ги някак срамежливо. Хората се питаха един друг повече с очи и недомлъвки; необичайно беше да се надаш на добра вест през кърджалийското — да вярваш, че някой може да се върне жив открай свят, когато тук, в мирната уж земя, всеки нов носеше нова смърт.

Чакаше стопанина си и Първаница.

Двайсетина години имаше, откакто бяха се вземали, вече на втори поход ходеше мъжът ѝ оттогава. И да нямаше война, Тодора пак го виждаше малко — по половин година слугуваше Първан в султановите конюшни. Но всеки път, макар да криеше дори от стария, жената чакаше като момиче: ще си дойде Първан, ще хвърли окъсаните, оваляни дрехи, ще му полее тя да се умие, ще му подаде чиста риза. Сетне ще седнат в собата на Стано Мухтар, жената ще се топи от нетърпение да останат сами, а Първан, тъй както отговаря на детинските въпроси на баща си, току ще сложи върху рамото ѝ тежка длан, тя ще усеща пръстите му — топли, галещи, жадни — и ще ѝ прималява като на млада булка.

Един ден Стано мярна снаха си до бунара. Приведена гърбом, тя нещо работеше, та не усети стария. После се стресна и Стано видя, че е разсаждала цвете.

Първаница се засрами, сякаш беше се сетила за празна работа всред размирното време — до цветя ли е сега? Стори ѝ се, че е разсърдила стария. А Стано побягна, като че бе зърнал, без да ще, нещо потайно между мъж и жена; като че цялата обич, цялото тревожно очакване застана за миг голо пред очите му.

„Трябва да си дойде Първан! — мислеше старият, вече в собата. — И тия двама трябва да имат някоя добра година в живота си, заедно да се порадват на къщата, на челядта, на цветето, дето го е садила булката…“

Не знаеше Стано Мухтар, че цветето тъй си и остана недосадено. Първаница се уплаши, че ще урочаса късмета си — щом толкова се е заприготвяла да посрещне, не е на добро. Мъчеше се да шета и се улисва, а мислите ѝ все бягаха по пътищата, откъдето трябваше да се върне Първан. Това бе по Благовец, а подир седмица в Конаре дойде лоша вест: побуяли помаците от планината.