Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Затуй Стано Мухтар събра мъжете и им рече, че от Синапа няма да бягат. Ще се приготвят някак и ще се държат. Конарци се пръснаха по къщята си, а привечер, пред уплашените очи на челядта, всеки измъкна по някакво оръжие и го застяга.

Чудна работа! Раите в султановата земя отговаряха с живота си за скрито оръжие — що свят са пребили поганците за смушена в сламата пушка, за потулен зад раклата пищов. Султанът навярно си мислеше, че няма българин, който би посмял да крие дори нож. А как се случи, че през кърджалийското не само в Конаре, ами из цялата българска земя не се намери човек без пушка, пищов или поне сабя?

Едва преди седмица, когато Селим хан разпрати фермани до раята да се въоръжи, отговори на Ибрахим кехая, че нарочно нямало да ѝ раздаде огнено оръжие, а ще я оставел на самоделни ножове и ръждиви саби. Ох, тя пък, раята как чакаше Селимовата дума, та да си купи или изкове оръжие! И как ли би го досмешало Стано Мухтар, да речем, че дори и внук му — Станчо, който вече също имаше шишане, макар да караше едва двайсетата си година, — как би го досмешало на султановото държавно витийство! „Да се въоръжи раята, но не с пушки и пищови!“ Много ти здраве от раята, Селим хан! Много ти здраве от българите, дето се оставят да ги бият побирчии и пребиват еничари, а държат оръжие под сламата. Знаят те, че не могат се отърва с няколко куршума от проклетата ти царщина, но ще има дни, в които това оръжие ще дотрябва: отначало ще им го позволиш ти, сетне сам ще се каеш, че си им го позволил, а оттам нататък мъчно ще ги накараш да го скрият.

Туй, разбира се, не мислеха конарци в онази вечер. Те си викаха само: „Дойде време да потрябва силяхът.“

Случи се, че когато към Конаре се зададоха Синаповите гладници, на стража в горния край беше Стоян, Становият син. Откакто се чу за зулума на помаците, накрай село винаги имаше стража. Този път зулумджиите не се явиха по светло, като в Перущица, а дочакаха сумрака и се промъкваха тихо през поляни и шубрака. Явно, чакаха тъмнината.

Стоян беше се качил на клонестия орех в Маринчовата бахча, да вижда по-далеко. В сивосиния въздух хорската върволица — ту гъста и сбита, ту тънко проточена — изглеждаше като оживяла сянка на невидим облак. Стоян присви очи да долови движенията ѝ, дано премери колко хора слизат с крадливи стъпки към село. Насълзи се от взиране: много бяха, само това видя. Приведе се ниско, като държеше клона, и извика глухо надолу:

— Тичай, Петре! Тичай, обади на всички: идат! Много са, речи; половината — на коне! По дола на Стара река идат!

— Вуйчо бе! — Стамениният син, четиринайсетгодишно момче, като майка си хубаво, проточи към ореха подплашено лице. — Мигар ще ударят Конаре бе?

— Търчи и не питай! Няма да се дадем току-тъй! Бързай, да те няма!

Момчето прехвърли плета като козле и отиде, та се не видя. Стоян огледа надолу по уличката светлата му риза и стъпалата, що се мяркаха бързо-бързо две педи над земята, сякаш им бяха пораснали крилца.

Сумракът ставаше все по-гъст и вече мъчно би доловил тъмната сянка, която растеше и растеше. Идеха… Ще смогнат ли нашите да се приготвят?

Много стъпки… Не бяха откъм дерето, дерето той държеше под очи — откъм село идеха. Нашите.

Полека тъмнината, разредена от ранна месечина, се напълни със задавен шум; под дървото имаше около двайсетина мъже, повече бяха отвъд плета. А по двете улички прииждаха още гласове — още хора.

— Стояне!

— Какво, тате?

— Видя ли ги колко са, с какъв силях?

— Сумрак беше, не видях. Ама са много.

„Три пъти повече от нас“ — щеше да каже, ама преглътна. Каква полза да плаши селяните?

— Хубаво. Сега (Стано заговори вече на мъжете) шейсетина души ще останат тук, а други две по двайсет ще се промъкнат нагоре, отстрани на дерето. Ударят ли ония хаирсъзи селото, нашите ще доближат дола и ще се затворят зад тях. Оттам ще пушкат и ще крещят, та помаците да помислят, дето сме ги окръжили. Пък ние тук ще се държим, докато вече може.

И друго: не ще захванете пукотевица, преди да им кажа някоя дума. Не върви направо да се нахвърлим на комшии. Отде да знаем дали и те не идат с добра дума. Санким като нас хора са, селяни. Къде му отива краят, ако и ние вземем да се колим един други?

— На вятъра ще отидат думите ти, тате! — обади се непитан Стоян между листака. — Няма вече хора, вълци станаха всички. Аз викам да си траем, а щом влязат в село, да ги притиснем отвсякъде; като пилци ще ги изтрепем!

— Или аз съм ви мухтар, или се оправяйте сами — рязко го прекъсна старият, та Стоян разбра, че го е ядосал много. — Ще трепем, като пилци ще ги избием — хора са то, не пилци! И тях е майка раждала, от добро не са тръгнали по обир…