Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Кервансараят не даде хляб на конярите — бяха останали без грош. Опънаха се утрепани и захъркаха на гладно сърце. Не заспа само Първан, не го ловеше сън. След един ден — мислеше си — ще е у дома; ще слуша въпросите на стария, ще отпусне ръка върху рамото на жена си.

„Този път може и дълго да няма война — продължаваха да текат в просъница мислите му. — Турчинът съвсем я оцапа. Пък и ходенето на Стамбул лесно ще разминава, като как би наказал султанът всички непокорни в царщината си? Е, ще заседна и аз дома, къщата ще си оправя, ще си гледам челядта. До година-две може и внуци да дочакам…

— Първане, Първане, остаря, брате! Доскоро не би дал да ти се издума, че ще зарежеш скитнята, ще клекнеш на село при жена и дечурлига. А сега комай ти се прииска да свърши туй нагоре-надолу. Години…“

Но не само не съжали, че си е отишло онова време, ами дори се умили: „Колцина са мъжете, дето — попревалят ли годинките — могат се прибра вкъщи като нашата, при жена като моята, между такива свестни деца? Късметлия човек излезе, Първане! И жив се върна, и дом си имаш, и с челяд те наспори господ. Сполайти…“

Почти се развиделяваше, когато задряма за час-два. Събуди го Добрито, и то бързаше да види своите. Попротегнаха се сънените, неяли мъже, отръскаха сламата от абите си и излязоха из кервансарая.

Първите, които тази заран излязоха из кервансарая край реката.

Вървяха вече съвсем като насън — местеха нозе, без да продумат. Крачка след крачка, аршин след аршин… Преди пет години стигнаха така Оджак, а сега им се чинеше, че не ще извървят докрай обратния път, ами тук някъде, на край, ще се гътнат в хендека и ще останат да си лежат с отворени очи. Пък удържаха.

Привечер отбиха от големия друм и тръгнаха из конарско землище. Колкото и страшна да бе седмата година суша, и през тази пролет нивиците бяха, речи го, засети. Над зеленината на житото и между овошките вече се провиждаше долният край на селото. Напънаха сили, дано ускорят стъпка, когато Добри извика премаляло:

— Гледайте!

А тях ги достраша да погледнат. Всеки усещаше по бързите, неравни удари на сърцето си, че с Конаре, с къщата му, с неговите се е случила беда.

— Горяло е! — чуха да проговаря пак Добри.

Нямаха глас да отвърнат, тъй се сви гърлото им. Удвоиха крачка, утроиха я. Дишаха тежко, на пресекулки, вече не само гледаха, ами не откъсваха очи от крайните къщя. Там стърчаха опушени стени и овъглени диреци сред утъпканите като харман дворища.

„Скоро ще да е горяло — забелязаха. — Виж листата на овошките как са се свили, дето ги е близал огънят.“

Вярно, скоро е било… Тук-там над виранлъка още се виеха тънки струи дим. Между порутените къщя се мяркаха хора, като сенки от друг свят. Конярите почти тичаха, макар да не усещаха ни ръце, ни нозе… Еи ги накрай село. Оттук се виждаха гробищата.

Затущ ще рече, Конаре било пусто: та селяните били на гробища! Не тиха, тревясала градина, както бяха го запомнили — мегдан беше гробището, изпълнен с хора и шум. Близо до портата му, в две дълги редици чернееха поне двайсетина пресни гроба. Някои малки, други — необичайно големи.

Наближиха. Вече различаваха лица. Сега дойде най-страшното: кого от своите щяха да намерят между гробовете и кой лежеше под пръстта? Кой, кой?…

— Кой? — изкрещя несвястно Първан, докато отмалелите му ръце отместваха гробищната порта, а тя тежеше, сякаш от дялан камък с челичени резета.

— Кой? — изхриптя повторно, вече облегнат отвътре на дувара, замаян от всичко, което го бе налетяло.

— Първане, мигар си ти?

— Господи, върнахте ли се?

— Къде ги другите, Първане?

— Нашия де го?

Отвсякъде се запритискаха конарци, а не го доближаваха съвсем, като да беше вампирясал мъртвец.

После тълпата се втурна към дошлите — всеки търсеше своя. Повечето не намериха сили за плач. Стояха, отпуснали ръце, между гробовете.

„Та тук трябва, не може да няма поне един от моите, не може невям всички да са избити!“ — мислеше си. И още не помислил, видя ги: Стоян, брат му с момчето си, Стамена и Маринчо, техните деца. И неговите, неговите! — четири негови… Това ли бе останало от рода му?

— Тате, тате къде го?… Невястата, Нонка, малките? Къде са?

От устните му едва излизаше звук: залитна, кога пристъпи към своите, а те стояха, стреснати и никой не се притече да го посрещне.

Миг трая това, сетне между тях излезе Стоян, застана пред брата си, подхвана го. Първан се отпусна в ръцете му.

— Снощи, бате… — чу Първан отдалеко — снощи ни нагънаха. Тате не щя да послуша, отиде да им приказва, да ги отвърне… Него съсякоха първи.