Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— „Най-после — урбулешки се гонеха мислите на Първан, — нека говори! Всичко да науча, най-после да зная!“

А Стоян продължаваше:

— Подир туй се хвърлиха на селото, бой захвана, истински. Ей, Маринча раниха. Щом стигнали мегдана, едно питали: коя е на Стано Мухтар къщата, нему най̀ имали зъб, види се. А щом чули коя е, турили и огъня…

Замълча, усетил как играеха плещите, че и гърбът на Първана.

— Дома мъж нямало — поде след малко пак, — буля се била скрила с все децата в плевнята. Ония като палнали, взели да тършуват къщата и двора, крещели, страшно станало… Дим влязъл в плевнята, а нашите не смеяли да шукнат. Децата понечили да се измъкнат, молили майка си да дойде и тя. Рекла тогава буля на момчетата да бягат и да вземат малката. А сама не поискала да излезе и голямата не пуснала. Напета беше Нонка, ти не я видя мома — убояла се буля хаирсъзите да не отмъкнат Нонка, да я осрамотят. Пък най-малките две не тръгнали, не могла да ги откъсне, щели да писнат и да издадат всинца. Тъй ги оставили момчетата и се измъкнали с триста мъки…

— Защо две? Кои две? — тъпо попита Първан.

— Право, не знаеш. Ти кога замина, Тодора доби още едно, момиченце. Поотрасло беше… Та тая заран се сбрахме. Това, дето оцеляхме нощес. Разбутахме диреците на плевнята, керемидите. Да ги намерим… Там заровихме всичко, що остана от тях. В един гроб… Лека да им е пръстта!

Чак сега Стоян заплака, да си речеш, че плаче дете — хлипаше И подсмърчаше. А наглед беше страшен: сълзите пълнеха очите му, но сякаш не можеха да изврат, връщаха се някъде дълбоко, докато лицето му се кривеше не в мъка, а в някаква закана, в безкрайно, безсилно озлобление.

Сетне смръкна шумно и обърса очи в ръкав, защото брат му проговори странно унесен, та Стоян се уплаши да не си е загубил ума.

— Викаш, напета мома станала била Нонка? Дете я оставих… А другото, малкото, как кръстихте? Не съм знаел, че седем деца имам… Четири артисаха. Без стопанка как ще е, Стояне? Къде жена като Тодора? Сама, все сама се оправяше — бял ден не видя с мене.

Тръгна, покрай редиците гробове, а хората отстъпваха, даваха път на мъката му. Изправи се до сестра си и Марин, между двете могилки: малката — на Стано Мухтар, и другата, по-голяма — на челядта му.

— Нема кой да напише кръстове, бате — заговори Стамена. — Не бива така, без кръст, без име да лежат. Ама нали заклаха попа катилите… Виж, другото някак, оправих, коливо сварих. От зърното, дето бяхме крили за зор заман… Дойде и зор заман, бате! Защо не се върнахте барем ден по-рано, може да не беше се случило…

Гласът ѝ пресекна, изглеждаше, че Стамена ще заоплаква, но тя само дълбоко въздъхна и стисна устни.

— Добри! — извика след малко. — Ей и за тебе работа!

Бяха забравили малкия брат, залисани с мъката си. Винаги биваше тъй: все забравяха Добрито. А то бе коленичило край зида, чуждо за всичко наоколо.

„Върнахме се — само това мислеше. — Доживяхме. Ето ни на наша земя, дома… Къде е земята ни, господи, къщата ни, нашите? Защо… докога?… Тате!“

А сълзите течаха по слабото му момчешко лице. Тихи сълзи.

Щом сестра му го повика, изправи се и той до своите. Никой не го заговори — бяха си излели приказката.

— Гледай какво, Добри, само ти си писмен в Конаре — рече Стамена. Вземи, та напиши кръстове за умрелите, грехота е, християни сме. Че и молитва ако знаеш, кажи я. Неопети останаха сиромасите.

Надонесоха това-онова. Добри натопи клечка във вапцилката, заизписва. Трийсетина имена. Спомняше си хората, които до вчера ги бяха носили. Своите остави за на края: „Стано Мухтар — написа едро и едва сдържаше сълзите си. — Тодора, Нона, Иван, Невянка.“ (Тази Невянка и той не познаваше.) С мъка ги побра върху тясната дъсчица.

Кръстовете поби Стамена.

— Хубаво излезе — каза. — Добре, че си дойде, братко.

Повечето селяни бяха се разотишли. Около двата гроба остана Становата челяд — толкова, колкото беше останала. Тогава Добри зачете молитва, отче наш — тя му дойде наум.

Беше се свечерило съвсем — тъкмо в този час снощи Стано Мухтар тръгна с голи ръце срещу размирието. С дума само.

„… и ни прости нашите грехове, както и ние…“ — говореше Добри.

Това помисли Първан сега: „Само думи…“

Чудни са българските села. Един господ знае всяко колко пъти е палено и сривано със земята, колко пъти са клани и отвличани хората му. А селата си стоят, сякаш незнайна сила ги издига пак из провалата, сякаш избягалите, отвлечени и изклани оставят семето си в земята, та тя отново ражда българи.