Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Той изпиваше на крак кафето си, докато Исмет оседлаеше конете; подвикваше на Фатма хатун да не се тревожи, защото можел да се забави и ден, и два. После портата хлопваше, а майката се връщаше в одаята си да чака измъчено тия ден или два. Защото все си мислеше, че работите по данъка, такива, каквито ги реди син ѝ, не са съвсем безопасни.

При една от тези обиколки — вече беше юни — Осман навести и Извор, най-големия от старите си бащини чифлици; селото, над което мина еничарската ягма през онази първа година на войната.

Кой знае какво теглеше винаги сина към земята, която бащините му врагове бяха грабнали от Омер. По-право, Осман никога съвсем не беше се отказал от тази земя, продължаваше да я брои за своя и да бъде уверен, че до някой ден и Извор, и Мусоман ще се върнат към имота на рода му.

Извор още не беше се съвзел от страшната нощ преди пет години. Личеше си, че половината му рая я няма — много къщи си стояха опушени, със сринати покриви. Но не толкова грозни изглеждаха развалините сега, когато над тях бяха преминали зими, пролети и лета. Висок бурен — цъфнал пъстро през юни — обвиваше порутените прагове, прокрадваше се между разкъртените стени. Дива лоза се виеше по плетищата, лишеи покриваха купищата камъни и кирпич.

Не целият Извор беше мъртъв — шестдесетина къщи живееха някакъв полуживот: закърпени как да е, немазани, покрити със слама или със суха пържина, с разградени, необичайно широки дворове, обрасли и запуснати. Тук-там помежду им се мяркаха селяни, по някоя коза или дори крава.

Пазвантоглу влезе в Извор начело на малка дружина: двама слуги, петима гавази. Макар тъкмо накрай село да бяха парясаните къщя, долови как изворчани се засуетиха. Разтичаха се деца, сякаш прехвръкваха между троскота и равнеца, совваха се из дворовете или се залепяха зад някой разронен зид и през пукнатините му подплашените им любопитни очи бодяха Осман. Знаеше си, вестта за дружината ще пристигне досред село преди дружината; махна ръка на своите хора да побързат и сам смуши коня. Докато погледнеш, бяха на мегдана.

— Съберете раята! — подвикна той развеселен, защото предусещаше какво ще се случи оттук нататък.

Младият Пазвантоглу очакваше много определен карагьозлък, та му беше смешно. Чакаше Осман, а очите му бягаха над жалките покриви на Извор, през полето.

Земя… — каква земя! А я виждаше запусната, сякаш заварено дете. „Серсеми! — за миг го задави гняв. — Такава земя да докопат дедите ти, а ти да я изтървеш да буреняса. От едната некадърност, от това, че господарите знаят как да щавят раята, та и да работи от заран до вечер, и да не се влече недояла.“

Хората вече прииждаха към мегдана. Засмя се на себе си, беше отгатнал. Ей ги двайсетината вечни старци, боси, жалки и смирени; сюрията дечурлига, докъде осемгодишни.

„Де-гиди, шмекери!“ — рече си. Много нещо бе изтърпял Осман Пазвантоглу, но не и глад. Затова не можеше да разбере колко много те учи гладът.

Старците стояха пред сайбията посред мегдана. Разгледа ги: мършави, убити хора. Но защо му се струваха близки тези стари, изрязани лица, та намери в тях нещо до обич познато? Омер, Омер — баща му… Как много личеше у него гяурската кръв; не беше ли Омер сестриник някому от тия тук? Докога ще усеща и Осман чуждата кръв?

— Ага, събраха се…

Исмет не можеше да разбере защо господарят като че ли взе да не вижда и чува.

— Да. Сега…

Обходи със студени, господарски очи купчината хора.

— Гяури! — изрече, без да потръпне вече гяурското у него. — От месец аз съм събирачът на новия данък в санджака Никопол. Казвам се Пазвантоглу, Осман Пазвантоглу.

Искаше да разбере как ще посрещнат това хората. Никога не бе повярвал, че раята знаела изтънко какво става не само наблизо — в крепостта, — но и далеко: във Влашко и Стамбул, по бойните полета, из Балкана. Дали наистина (както; твърдяха някои големци) в дъното на тази жажда за новини не лежеше смътна надежда? „Невъзможно!“ — бе мислил, без да подозира, че то е чиста истина.

Ето, щом произнесе името си, долови, че изворчани хубаво познават целия летопис на рода му. Уж не помръднаха, а очите им станаха по-внимателни — бяха забравили дори да се правят на малоумни.

— Какво мислите за тази работа?

Надяваше се, че ще ги накара да проговорят, а сполучи само да изтрие тревожната напрегнатост върху лицата им. Срещу му отново стояха убити, слепи за всичко хора. Петдесет поколения предци, живели в мъка и страх, тежаха повече от една милостива дума, дошла от потисника.