Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Кажете какво мислите! — усещаше, че кипва.

Той, турският първенец, най-богатият човек в края, ги огряваше с благоволение, а те смееха да мълчат.

Преди да почувствува, че го напада яд, почувствуваха това ония, дето се правеха на по-тъпи от говеда. И още: че трябва веднага да проговорят, ако не искат да стане лошо. Сякаш отнапред нагласено, обади се най-парцаливият:

— Честити сме, ага, че тъкмо на такъв личен първенец е паднала тая чест.

„По дявола! Няма ли начин човек да проникне до тях? Дали не е права Фатма хатун, когато вика, че раите биха тръгнали подир шейтана, но никога подир правоверен?“

Без да ще, спомни си колко лесно му вървеше между еничарите, а сега трябваше да говори той, да убеждава той, едва ли не да моли за доверие.

— Не мислите ли си: синът на Омер Пазвантоглу ли дойде да събира новия данък? Познах, а?

Селяните мълчаха.

— Зная, че съм познал. Да, до сина на Пазвантоглу опря, защото и той трябва да живее. („Защо няма присмех в очите им? Не може да не са чули, че съм най-богатият човек във Видинско.“) Та кога ще се издължите?

— Нямаме, ага. Виждаш, душа не ни е останала.

— Виждам. А кое ви взе душата? Из Видинско, слава на аллаха, няма кърджалийски зулум.

Пак мълчаха. „Въдица ни хвърляш, кучи сине! — мислеше всеки зад смиреното си жалостиво лице. — Другиму върви да продаваш шмекерлъци! Раята е парена.“

— Нищо, мълчете. Пазете страха си. А аз ще ви кажа какво ви е превърнало в просяци: измислиците на Селим хан. Така ли?

Онези гледаха в земята, ще рече, усещаха, че очите им ги издават. „Добре, вече по-добре!“ — помисли той.

— Това съсипа богопазения ни край: плащаме заради Севлиевско и Плевенско, Шуменско и Русчушко. Оттам хазната не прибира ни грош.

Рязко, но скрито няколко чифта очи стрелнаха изпитливо агата, после — тоя и оня от купчината. „Подкокоросва ни! — искаха да предупредят те. — Внимавайте, не се ловете!“

Пазвантоглу направи знак на слугите и гавазите си да се махнат. Почака, докато ги видя да разседлават и се изтягат до плетищата. Нямаше какво толкоз да крие от тях, знаеха наизуст речите му по чифлиците. Направи го, за да спечели вярата на селяните.

— Защо ви чудят думите ми, нима мислите, че един господар има голяма полза от разорението на Видинско?

„Така е, мамка му! — явно си рекоха хората напреде. — Най-сетне си каза болката, турско псе!“ Размърдаха се, като че отпускат вдървени нозе.

— Защо не седнете? — Осман сякаш едва сега забеляза, че старците стоят прави.

— Нищо, ага. Тъй ни е добре — обаждаше се все същият.

Навярно бяха се уговорили другите да траят, за да не сбъркат работата.

— Когато един господар е истински господар — продължи Осман, — познава се по раята му: и той е сит, и тя сита. Вам кой е сайбия?

— Нямаме си. Земята ни е султанска. По-преди я наемаха от хазната разни аги, ама откак през Извор мина ягмата, никому се не ще да заложи пари и ни откупи. Султанът ни стопанисва.

— Бог високо, цар далеко — подхвърли двусмислено Осман.

Някой изсумтя, то беше първият допир на Пазвантоглу с раята. „Сполучих, сполучих!“ — израдва се едва не с глас.

— Е — прекара поглед през лицата им. — Не е лоша земята на Извор, не са лоши и хората му.

— Ага, видиш колко е останало от хората на Извор. Ягмата отнесе поне половината ни. Други се пръснаха къде очи видели, отглади измряха децата, само старци сме…

— Зная — прекъсна той заучените жалби. — Ама никой не бяга от доброто си. Ако пак се съвземе Извор, хората му сами ще се върнат. А Извор може да цъфне като никое от видинските села.

„Ще — мислеха си селяните, — ще цъфне, та няма да върже! Току казвай какво ти е допарило!“

— Аз ще откупя Извор от хазната — твърдо и съвсем неочаквано обяви Осман. — Какво ще кажете?

— Ще сме честити да имаме за сайбия първия мъж във Видинско — неочаквано дойде и отговорът, докато целият вид на мършавите, изцедени хора най-малко издаваше честита изненада.

„Купувай и откупувай и върви на майната си! — като че ли говореха затворените им лица. — Не е ли все едно кой ще ни дои и коли?“

— При мен ще е друго, не искам да ви лъжа. — Сега вече думите се лееха. — Не ми е потрябвала разсипана рая. Ще ви вземам по една пара на дьонюм земя; когато дойде да храня дружина, ще ми продавате зърно и овце, както вървят на видинския пазар. И още днес ще направим махзар, че селяните от Извор са разорени до краен предел, та Портата да им опрости данъците на новата хазна. И аз ще подпиша махзара, така ще тежи повече. Ако везирите, дето заглавикват падишаха, откажат милост, аз ще ви наредя да не плащате, нека с мен се оправят султановите побирчии. За две години ще се отръскате. Хеле, щом се покажат и тия изровчани, що се крият из върбалака и в Балкана.