Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— А на тебе дали ще роди дете?

— Ако не роди, ще взема друга да ражда. Не ме гледай така, майко! Само с Юмихан можем да си върнем Мусоман. Най-богатият чифлик във Видинско е много важен, знаеш. Щом почна да подсилям крепостта, тази земя ще ми трябва.

— Ти виждал ли си я? — попита едва чуто майката.

— Как да не съм, онзи ден ходих, от Видин до чифлика е час път. Яки табии могат да се вдигнат там. Такова кале ще стане Видин.

— Аз не за земята, за Юмихан те питах.

— А, нея ли? Не съм я виждал. — Позамисли се. — Та как ще стане то?

— Баща нямаш, ще изпратим вуйчо ти. А при кого, и аз не зная; баща ѝ умря отдавна, братята ѝ се запиляха из Влашко и още не са се върнали. Дали е редно направо при нея?

— Че защо не? Не е малка, няма да се излъже. Ами ако е много грозна, а?

Засмя се с глас — тъй рядко се смееше гласно, та Фатма настръхна от острия, резлив звук. Даде си вид, че нещо липсва на трапезата, колкото да излезе из селямлъка.

Застана на зашумения чардак. Думите на Осман бяха я върнали в миналото ѝ. Спомни си как преди повече от трийсет години беше прекрачила същия праг. Отмаляла, едва изкачи стълбата. Отиваше срещу великото тайнство — обичта между двама души, — какво щеше да ѝ донесе то?

Твърде малко бе ѝ донесла обичта към Омер Пазвантоглу. Един син. Човекът, който сега дооблизваше пръстите си, говорейки за великото тайнство като купец, който пазари по-млечна крава.

Целият стан спеше. Вятърът полюшваше леко диплите на шатри и чадъри — стотина едри бели гъби покрай Марица. Дремеше стражата, припекла гръб на догарящите огньове: спяха селяните, подкарани на ангария от Цалапица, Брестовица и Конаре. А всред целия този голям, сладък сън на уморени хора и животни Мехмед паша проклинаше безсъницата си.

Месец вече от султановия ферман за поход срещу размирието, Плесли Мехмед, мютесариф на Чирмен, паша и везир, не бе видял спокоен час. Отначало си помисли, че и тази заповед ще бъде отмината, както другите: войската беше немирна, пари нямаше; селяните от санджака години наред плащаха половин данък. За каква борба против метежа може да се говори с празни ръце и без аскер? Оставаше му да се прави на глух, да отговаря с душераздиращи жалби на заповедите от Стамбул. Но този път не мина. Преди три недели нещо в Едирне, средище на санджака, се яви орта стамбулски еничари с нов ферман: да бъдат добавени към сеймените и бостанджиите на Плесли Мехмед и задружно да поемат в поход! Първия поход срещу размирна Румелия.

Колко дни и нощи оттогава? Мехмед паша минаваше през равнината като насън — опушени и ограбени до дъно села; утъпкани гори и изгазени ниви, кервани подплашени черни селяни, повели деца и добитък. А размирието, самото размирие Мехмед паша не срещна до днес.

Искаше да мисли, че само слухът за похода е стреснал разбойниците и те са се пръснали къде очи видели. Но сам не си вярваше, понеже знаеше, че привидният мир владее над тясна ивица земя — покрай пътя, — а зад първите гънки на равнината встрани, из всяка гора дебне размирието.

До отвъд Филибе пашата не срещна кърджалии; те отнапред научиха за похода на Плесли Мехмед. Няма какво да се чудиш, това е Турция — до Дивана водят стотици пътища, стотици излизат из него. Един от тях бе отвел до някой главатар, а от него — нататък. След туй всеки кърджалийски първенец в Тракия бе решил за себе си: да среща или не Плесли Мехмед.

Вярно, на повечето не се щеше да излязат срещу Мехмед паша. „Чакай да видим — мислеше си всеки, — че сетне ние.“ А все пак трябваше един, дето ще се изпречи пред аскера, та на негов гръб другите да разберат какво има да вършат.

Щом ще бъде един, явно бе кой ще е. Макар негласно, размирието вече имаше своя водач. Водач не е най-точната дума — намира ли се човек, който да поведе сляпата стихия? Но във всеки занаят на този свят, във всяка една работа един е най-добър между другите.

Много бяха черните страни на разбойничеството, но имаше в него една светла: разбойникът бе едничкият свободен човек в света на роби и господари, върху него не тежеше законът на господарите и страхът на робите. Ако за някого се знаеше, че е главатар на сто или триста души, то означаваше, че е бил наистина първи между тях — първи по сила, по воля, по ум. И хората му го гледаха в очите, и го следваха на живот и смърт.

Щом Плесли Мехмед потегли срещу размирието, всеки главатар из Тракия се запита или попита другите: „Какво ще стори сега Кара Фейзи? Ще се скрие ли, или ще пресрещне султановия аскер?“ И след седмица, бог знае по какви пътища, сякаш в отговор на този хилядоглас въпрос, дойде вестта: „Кара Фейзи няма да се скрие, но и не ще пресрещне пашата в Тракия. Ще го подмами навътре, колкото по-навътре в Румелия, толкова по-зле за Плесли Мехмед. Сетне ще види как ще е.“