Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И след малко вече не остана следа от тежката тишина: проходът екна като сечище и каменоделна наведнъж. Стотината раи от Брестовица, Цалапица и Конаре сечака драки, поваляха дървета и дънери; превръщаха тясната пътека в сносен планински път.

„Може би нагоре ще бъде другояче — утешаваше се пашата. — Долу винаги е най-върло.“

Сякаш някой отговори на мислите му:

— Твоя светлост, оттук вече започва рахат!

Сейменбашията беше се изкачил доста нагоре, та Мехмед паша му повярва. Самият той нямаше охота да излезе напред; из гората не можеше да не са стаени поне съгледвачи.

— Начело ще върви раята! — заповяда. — Да отваря път, където потрябва. Подире ѝ — топчиите, пеши! Ще добавят своите коне към впрягите на топовете. Хайде!

Това вече не приличаше и на щуротия. Най-отпред в дългата върволица поеха босите селяни; най-много по на един от трима им се падаше казма или брадва. След тях се препъваха, хлъзгаха и пръхтяха уплашено конете, влачейки тромави, никому непотребни оръдия. Топчиите на всеки две крачки пропъхваха дебели тояги между пречките на колелата, напрягаха докрай мишци, за да не изтърват топа. Всеки миг викаха раята да им дойде на помощ, да изправи на нозе кон, да подпре с гръб задницата на топ. Още по-отдире вървяха конните сеймени; нямаше един помежду им, който да не псува наум или на глас — конете само пречеха в тази гъста блъсканица, плашеха се на всеки десет стъпки, несвикнали с новото място и шум. Стигаше един от тях да счупи крак (а това стана скоро), и целият поход застиваше, докато войниците избутат из улея подивялото от болка животно, за да отприщят пътя.

„Сега ако изтърват някой топ — мислеше си Мехмед паша, — сега ако се откърти някое от тия чудовища и повлече надолу конете, а те пометат аскера, и без бой ще се изтрепем. Веднъж да стигнем някоя полянка, по-нататък не мърдам! Колкото я свършим — толкова!“

Плесли Мехмед беше побелял като чаршаф, напук на жегата. Никой не се обръщаше към него; май бяха го забравили. Сеймените псуваха пред сами лицето му, бостанджиите го блъскаха и притискаха о стената на тесния улей. Плесли Мехмед паша, негова светлост и прочее, не беше повече от редник, осъден на глупава смърт някъде из Беловско. А и той самият вече не се броеше за повече, знаеше, че нищо не е във властта му.

Все пак везирът не виждаше най-страшното — онова, което ставаше напреде.

Там се промъкваше раята ни жива, ни мъртва — нали точно тя трябваше да посрещне първите куршуми. На всеки десетина крачки половината селяни минаваха назад, за да помагат около топовете, а другата половина, вече съвсем без дъх, сечеше клони и дръвчетата, къртеше камънак — проправяше пътя. После пак десет или двайсет крачки, и пак същото. Нямаше думи, викове и заповед: всеки бе част от несръчното, тежкоподвижно тяло на похода, усещаше, че за него няма отърване, ако не изкара на някакъв край цялата тази серсемска работа. И докато сечеше трескаво или къртеше плочи, докато подпираше с вече треперливи мишци чугунените дънери на оръдията, чуваше зад гърба си хилядоустото, задъхано, ужасено нетърпение на похода.

Свитки… свитки. Свитки и черни кръгове… От колко, време Стоян виждаше само това? Усещаше, че още миг, и ще се срине, малко по надолу вече бяха останали неколцина. Топчиите ги ритаха и удряха (дали се не превземат?), сетне ги премятаха отвъд ръба на улея като удавници, изхвърлени твърде късно на тих бряг.

Напред някъде, на не по-малко от две-триста крачки (за хората то изглеждаше недосегаемо далеко), между шумата играеха по-светли петна — негли полянка? Сейменбашията извика отдалеко:

— Раята първом да очисти пътя дотам ѐ, след това да се върне и улови въжетата!

Подгонени с бой и крясъци, селяните се закандилкаха нагоре. Бързо! Войскари и животни едва се крепяха в набъкания стръмен улей. Бързо!… С кои сили? Стотината раи сечаха и къртеха, а между трясъка се измесваше такова пъшкане, стонове и ругатни, сякаш триста дяволи печеха грешници на бавен огън. Няколко крачки по-ниско им отговаряше същото: топчиите с последно усилие крепяха чугунените топове, с изблещени очи и напрегнати като въжа жили. А конницата зад тях трепереше в очакване всеки миг да я помете някое изтървано оръдие.

— Аман бе!

— Спите ли там, вашата мама гяурска?! — открояваше се от време на време писклив вик. В него вече имаше не закана — отчаяна молба, заклинание. А онези с гяурската мама още по-лудо, по-объркано подхващаха някой пън. От изкъртените им нокти, от овлечените им гърбове бавно се сцеждаше кръв; бързаха. Бързаха, защото и отгоре, и отдолу можеха да гръмнат изстрели.