Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сега, когато всичко премина, мютесарифът отново се сети за Едирне и Стамбул: за козните, които щяха да го уплетат, щом излезе из Беловската гора; за писмата, дето още утре ще потеглят към Дивана.

„Ще ме посекат на камъка пред Топкапу — полазиха го тръпки. — Никой няма да ми прости провала на похода. Затова ли ме пощади смъртта, за да ме вземе само след неделя?“

— Барем един от ония не уловихте ли? — попита треперливо.

— Къде ти, твоя светлост! — отговори сейменът. — Никой не се напъна да ги гони! Всеки мислеше как да отърве кожата.

— Колко от хората ми има наоколо? — сякаш хрумна нещо на Мехмед паша.

— Двайсетина навярно. Другите, види се, ще ни чакат на пътя.

„Двайсетина… Останали са, за да пребъркат убитите. За бой ги няма никакви, ама за грабеж са юнаци.“

— Вървете! — рече, внезапно отвратен от всичко. — Вземете главите на всички гяури, които намерите.

Двамата не разбраха веднага. Спогледнаха се глупаво.

— Пашамъз, които оцеляха, избягаха, та се не видят. Къде ще ги гониш?

— На убитите гяури, казах! И на ранените! На всеки неверник, когото намерите. Добре де — сети се защо продължават да стоят като дървени, — ще дам бакшиш. По петдесет гроша на глава.

Сеймените потънаха в гъсталака. „Такава била тя — мислеха си. — Ще изкараш в Стамбул, че си се бил и надвил хаирсъзите. Затуй ти трябват глави, да покажеш бабаитлък.“

Облегнат о камъка, негова светлост ги чакаше да свършат работата си. Тъй и тъй без помощ не би се довлякъл из пътя. Отгоре и не съвсем далеко чуваше откъслечни писъци, стон — между купищата гяури навярно имаше мнозина само ранени.

„Толкова по-добре; колкото повече, по-добре! И аллах не би отличил разбойнишки от гяурски глави. Пък нали викат, че между кърджалиите имало немалко гяури.“

Спомни си селянина, който беше го прострелял, и почувствува как заедно с живота се връща цялата му господарска ненавист. „Псета! И това им е малко! Само мъртвият не вреди.“

Слънцето почти заседна зад стръмния склон. Сеймените продължаваха бързешком работата си. Тъй сръчни и точни бяха ударите им, тъй леко си подхвърляха думи, че можеше да ги вземеш за касапи от някоя голяма салхана, които доодират заклания добитък и припират за вечеря.

Още по-надолу, но встрани от планинския път, слънцето вече бе съвсем залязло, та човекът, що стъпваше тихо, крадешката, сякаш плуваше в сивосиния здрач. Само съдраната му риза, пъстра по ръкавите от алени петна, още грееше в синьото. От време на време човекът запираше, за да се ослуша. Ето, спря досущ: отгоре, от високото, се дочуха нови гласове — някой пищеше без сили, жалко и примирено. Стоян от Конаре стисна зъби и потъна в тъмнината.

Писъкът вече не се чуваше. Онези горе бяха довършили последния ранен роб.

Тази вечер още един човек се промъкваше из гората над прохода — някакъв еничар. Единствен той вървеше не към пътя и селата, а към върха. Оглеждаше се внимателно в гъстия мрак, заничаше, търсеше дирите на кърджалийски коне. Те го водеха.

Не всички, Мехмед паша, не цялата ти войска е събрана от страхливци и некадърници. Ето, един мъж, един войник продължава да дебне врага, опипва прясната му следа в гората. Какво търси той из затихналите усои, нима войнишката си смърт?

— Какво търсиш?

Викът идеше из тъмнината, вече по тъмно еничарят стигна до голяма поляна и тъкмо преди да се измъкне из шумата, някой го спря. Стража.

— Свой! — извика първото, което му дойде на устата.

Като че самата тъмнина го улови за шията и раменете с няколко чифта яки ръце; преди да мигне, еничарят беше гътнат и овързан.

— Какъв свой си ми ти! — ръмжеше нощта. — Султанов слуга, платено мекере, това си!

Все същите ръце го тласнаха да върви и затътриха към огъня. Голям огън, а наоколо му много мъже. „Тъй, значи, изглеждали хаирсъзите — рече си. — Хора като хора.“ Повечето приличаха на селяни, тракийци. Веднага се виждаше, че не всичките са мюсюлмани. Бяха се разположили като мирен керван, когато спре да нощува.

Мъжете едва се поразпитаха, докато стражата прекарваше покрай и между тях незвания гост. Тук-там някой пропсува под мустак, един шумно се изплю. Еничаринът се уплаши: сега ще го свалят с два-три юмрука.

— Водете ме при главатаря! — извика. — Имам важна вест за него!

— Бре, той ще каже къде да го водим, а? — ухили се мъжът, който го теглеше на въже. — Ако видиш главатаря, то ще е, защото сам той нареди да му водим всеки уловен еничарин. Стъпвай, стъпвай по-живо!

Бяха отминали хармана хора край огъня. След яркия блясък оджаклията едва различаваше гънките на поляната. Спряха го.