Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Гледайте го хубаво! Някой големец от Стамбул е пратил тогова. И знаете ли за какво? За да изпроси от презрените гадове (нали тъй ни наричат във ферманите) пари за господаря си! Съвсем на дребно взеха да разпродават държавата султановите първенци. Няма в тази земя един верен човек на султана, няма такъв! Вижте и помнете: всичко е в наши ръце.

— Пусни ме да занеса думите ти в Стамбул, Фейзи ага! — жално се обади еничарят, макар да чувствуваше, че главатарят вече го е забравил; Кара Фейзи говореше рядко на хората си, та го слушаха жадно затихнали.

Все пак главатарят чу тихия хленч на осъдения.

— Няма какво друг да носи думата ми в Стамбул — отговори през рамо. — Ще дойде време сам да я занеса!

Цели два дни се лута Добри из големия град, дано намери своите. За два дни претръска Филибе наред: катуните по мегдани и улици, по кръстопътища и църковни дворове. Ходеше до капване, а не намери Стаменини. Сякаш в земята бяха потънали.

Двете нощи във Филибе преспа между бежанците в двора на „Света Богородица“. Дворът беше препълнен — гледаната някога черковна градина бе се превърнала в утъпкан мегдан: под всяко дърво синееше и червенееше чергило, покрай зидовете пушеха огньове с котлета булгур или нахут. А цялото свето място сега приличаше на дом за прокажени и цигански катун наведнъж.

Тук, в двора на „Света Богородица“, Добри се поотпусна за първи път след разорението на Конаре, проговори с тоя-оня. И научи важни работи: Плесли Мехмед паша ял бой от размирниците, а на връщане изклал много свят в Белово — да покаже главите на раята за кърджалийски. Преди седмица пък в сами Филибе пламнало — някой Араб Юсуф подпалил Търговската чаршия, ограбил я до сламка и много народ изтрепал.

„Божичко, дали и моите?“ — свиваше му се сърцето. До последната си вечер в града не бе успял да попадне в следите им.

Тази втора и последна вечер Добри полегна за сън на сламата край черковния дувар. Душна, топла нощ бе притиснала бежанците, мореше съня и на конареца. „Какво те докара тук, Добри — мислеше си в просъница, — и какво ще те подкара оттук? Накъде? Не ще ли има повече полза от тебе, ако останеш в този двор, между овдовелите, прокудени бежанки, между гладните им боси деца?“

„Измама, измама — отговаряше, си сам. — С две ръце ще помогнеш най-много на десетина човека, не повече. А умът, словото ти ще достигнат до хиляди, ще им дадат вяра и сила за отпор.“

„Ще вървя, ще вървя! — беше последното, що мина през уморените му мисли. — Ще вървя като добрия пастир, който не подгонил едната овца, а останал при стадото си…“

Листата на ореха бяха като неживи — тъй тиха е южната лятна нощ. Целият катун в двора на „Света Богородица“ спеше дълбок, тежък сън. Само тук-там някой проплакваше в просъница, изричаше несвестни думи. Ако да не спеше, сякаш пребит, и Добри би чул много имена: Ветрен, Кричим, Стрелча… Насън бежанците се връщаха в родината си. Няколко часа път ги деляха оттам, а беше страшно далечна. Между нея и Филибе течаха водите на размирието.

На заранта потегли съвсем рано — върху филибешките калдъръми тежаха още плътни сенки. Но макар рано, из катуна в църковния двор излязоха да го изпроводят неколцина; за две вечери Добри беше им станал свой. Крачеха до него по утринните улици, утешаваха го, дето не успял да намери сестра си, обещаваха му, че ще я потърсят да ѝ обадят, какво Добри е жив и здрав и отива в Сливен.

Тъкмо това бе забелязал отец Игнатий у новия послушник, който дойде в Бачково през една от ония прозрачносини вечери, когато всеки монах тъжи, че не е останал между хората, че не е станал орач и баща, хайдутин или бакърджия — отец Игнатий забеляза, че новият послушник привързва към себе си всеки срещнат и застигнат. В манастира (както е било от векове) монасите живееха настръхнали един срещу друг, плетяха козни, крадяха масло от магерницата, чакаха те да хлопнеш вратата, за да те заодумват. Под измамната манастирска тишина шумяха безброй подземни реки и ручеи; изместени из руслото си човешки слабости тук заприличваха на чудовищни грехове или се израждаха в долни сметки.

„Гадост и гадост, прости ми, господи!“ — мислеше си често отец Игнатий, иже нарицаем Боньо от село Твърдица, Сливенска каза. И сам не усещаше, че е вече вплетен в тази дребна гадост, че и него вълнуват не на шега козните, а сам понякога злослови и се зли. Може ли човек да влезе между стените на Бачковския (че и на който да е) манастир и за седмица само да не затъне в тресавището на настръхналото братство!