Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

На заранта послушникът потегли най-напред за Филибе, а отец Игнатий (напук на братята, които му се подсмиваха, че е изтървал набързо едничкия си ученик) подели с него грошовете, събирани за черни дни.

— Не давай ми, отче! — опита се да го отклони Добри. — Гладен няма да умра, здрав съм.

— Ако вземеш да се главяваш по за ден-два тук и там, скоро ще стигнеш Сливен, няма що! — измърмори старецът, за да не издаде горкото си умиление. — Взимай, така по-скоро ще вървиш!

— Сполайти, отче Игнатие, за рода ни даваш! — можа само да продума Добри.

„Сполайти, отче Игнатие! — мислеше и сега, когато крачеше чевръсто вече из пътя към Йени Загра. — Сполайти, че ми посочи диря и дано ме отведе тя до извора!“

От Оджак до Конаре бе изминал Добри, та Сливен ли нямаше да догони? Стъпваше леко и сърцато, почиваше край чешмите, та да има с какво да разкваси сух комат, а нощуваше из къра — влезнеш ли в село, не знаеш как ще осъмнеш. Първата вечер преспа оттатък Садово, втората — след Поповица, а третата — в Чирпан, пак в един църковен двор между бежанци от околните села.

Този, четвъртия ден, до съмнало не извървя и половината до Йени Загра, та трябваше да отбие и се смуши във върбалака покрай някакво дере. Нощта беше светла, но между дърветата мракът изглеждаше съвсем дълбок. Със свито сърце се промъкваше конарецът от ствол към ствол, мъчеше се да не издаде звук — ами ако не е пуст върбалакът?

Избра си място за нощуване недалеко от пътя, ама затулено. Опъна чердже върху сухата трева, сви се, затаил дъх, и се помъчи за заспи — утре го чакаха поне пет-шест часа ход до Йени Загра.

Полека, полека умората надви страха му, мишците му бавно се разпрягаха, а тревожните мисли избледняха. Бе стигнал онези сладки мигове между бдение и сън, когато нищо не ти се вижда страшно и се гушиш сякаш в топлия скут на земята.

Но изведнъж прогърмя на дъжд, гърмеше продължително и грозно, все едно че някъде препуска чарда пощръклели биволи. Тътенът наближаваше и наближаваше — тъй бучи прииждаща река.

„Страшно, страшно!“ — ужасът пред нещо непознато го изтласка из просъницата.

Докато усети, залепна о някаква корубеста върба; сърцето му блъскаше, та изскачаше, виеше му се свят. Напрегна уши и очи да различи откъде идва опасността.

Не можеше да се каже — ехтеше сякаш от всички страни, все по-силно. Докато тътенът се разпадна на рой дребни, тъпи удари.

Явно, задаваха се много конници. „Кърджалиите! Мамо мила, къде се насадих! — помисли си отчаяно. — И какъв дявол търся из къра нощем, посред размирието? Какъв дявол ме подкара подир някакъв си, сигурно отдавна гиберясал, поп Серафим? Книжка имало в Сливен за царете български! Акъл, акъл! Да тръгнеш заради книжка, когато наоколо тряска и святка размирието!

Божичко православни — примоли се, — тази нощ само да оцелея, не мърдам отвъд Йени Загра! Нищо друго ми не трябва, божичко, само дано ме не съсекат катилите, да не ме пекат на огън и дупчат с ками!“

Докато тропотът прииждаше с все сила, Добри си спомни всички приказки за мъченическа смърт на застигнати от въртопа странници. Мигар и той щеше да свърши тъй: можеше ли да загине за нищо, когато бе на косъм от целта си?

Целта си!… Ще рече, дори ужасът не успяваше да заличи у Добри жаждата, която бе го запратила всред размирна Тракия.

„Спаси ме, господи — помоли се отново, вече по-спокойно. Като че не се молеше, а искаше. — Спаси ме, ради рода българскаго! Не за своя полза тръгнах, а за братята си.“

Пътят беше още пуст. В синята нощ бялата му ива като че светеше пряко полето. Тук над реката имаше мост, зидан мост с три гьоза, извит в кобилица.

„Само дано им не скимне да разседлават и поят коне!“ — рече си. Нали ако се разшаваха наоколо и го забележеха, то щеше да му бъде краят.

Зърна ги още отдалеко: не конници, сякаш облак се носеше из пътя. Добри не смогваше да различи коне и ездачи, пред очите му играеше мътеница от прах. Тук-таме из нея се провиждаше конска шия, проблясваше нож, местеха се като вихър конски нозе. Това беше то — облак прах със стотици крака и много глави, конски и човешки — това летеше срещу Добри като в страшен сън.

Дружината стигна моста. Конарецът видя как не премина, ами сякаш прехвръкна над трите гьоза първо главатарят (тънък мъж, едва превит на седлото, салтанатлия и гологлав), а след него един по един се заизнизваха хората му. Може да бяха петстотин, май че половин час над моста прелитаха сенките им, понесени напред, във вихрушка от бързина и дръзка сила. Копитата чаткаха по плочите, силяхът тъпо просветваше в нощта. Не се чуваше друг глас, нямаше друга светлина вън от този всепоглъщащ тропот, от лъсъка на ножове и пищови. Нямаше нищо в тази нощ извън лудия бяг на стотици мъже, понесли безсмислена мъка и смърт.