Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

В дюкяна се намъкна почти опипом, виеше му се свят. Обля го прохлада — кепенците бяха пуснати; насреща му излезе малко момче, зяпна го, сякаш кой знае какво.

— Що ти трябва, челеби? — попита то.

— Чорбаджи Пенко ми трябва, нося му хабер от Бачково.

— Тате бе! — викна детето и отиде, та отвори някаква врата в дъното. Тате, търси те човек от Бачково.

— Тук го доведи! Бъркайте бе, бъркайте, че стана на дамги! — чу се оттатък.

И докато Добри измина десетината крачки до вратата, сърдитият мъжки глас разпореди поне десет пъти:

— Сгъвай, Стояне, и гледай да го не бръчкаш! Бъркайте там! Кезап сипна ли? Отмери, отмери с черпака, да го не прегориш! На мен аршина подай, ти недей! Гледай си твоята работа!

„Леле, намерих и аз кога да дойда! — рече си Добри. — Само до мене му е на този сърдит чорбаджия!“

И прекрачи в голямата одая; после разбра, че не било одая, ами навес.

Покрай стената бяха наредени три казана, по-големи от тези, в които варят ракия. Единият беше подкладен; русо момче току подпъхваше вършина в огъня, а някакъв мъж стоеше на стълбичка, та бъркаше с дървена лопата това, що вреше в казана. По-настрана на дълъг тезгях двамина изпъваха син шаяк, навярно щяха да го гладят, защото в огнището бяха заврени две ютии с дълги дръжки.

По това, че един от всичките залисани в работа мъже държеше дървения аршин, Добри позна; той е чорбаджи Пенко. Посивял мъж, сух и смръщен, със запретнати ръкави и с кожена престилка. Приклекнали, две млади жени навиваха на топ дълго парче шаяк, а чорбаджията го размерваше.

— Осемнайсет… — измърмори и подвикна веднага: — Придърпвай го още малко бе! Та да има мегдан за мерене. Деветнайсет… двайсет и четири… Таман.

Тогава се обърна към госта, а Добри беше загубил дума. Знаеше си: когато попречиш на работен човек, ще те напопържа като нищо.

— Мене ли търсиш?

— Тебе, види се… Аз, дето се вика, баща ти търсех, ам бил се поминал…

— Бог да го прости баща ми — без да променя лице, го прекъсна чорбаджията. — От Бачково те е пратил Боне. Игнатий де, други приятели нямаше баща ми в Бачково.

— Той. Аз не съм от манастира — побърза да обясни (чинеше му се, че тук не биха погледнали с добро око на дембелите от Бачково). — За книга една дойдох, ще прощаваш, твоя милост. Големи заръки ми заръча отец Игнатий да не оставя да пропадне тази книга. Няма да я взема, ще остана седмица-две в Сливен, в хана, ще я препиша и ще си вървя.

Мъжът се почеса, остави аршина, седна върху стъпалото към дюкяна; показа на Добри къде да седне и той.

— Всичкото това е лесна работа — каза. — Не седмица, ами и месец остани в Сливен. Никакъв хан; да не е малка къщата на чорбаджи Пенко? Видиш ли ги — обърна очи към чираците и слугите, — всинца аз храня: синове, дъщери, зетьове. Ти ли ще ме подядеш? Ами да чуем каква книга ти е потрябвала. Че, знаеш, повечето останаха в църквата, в Клуцохор.

„Какво ли ме пита коя? — помисли си Добри. — Той навярно отбира от книга, колкото аз — от аба.“

— Че и името ѝ не зная — издума. — За царете български и някогашната ни царщина била. Важна книга, другаде не може да се намери.

— А, това ли е то — чорбаджията се оживи неочаквано. Зная я аз, тъничка една, зная я. Не гледай ме, тате ме гласеше за поп, ама аз не рачих. Поп!… Гладувал съм аз на попска трапеза, а тези видиш ли ги?

Добри беше принуден за втори път да огледа слугите, ще рече, челядта на чорбаджията.

— Не знаят те какво е глад. Само занаятлията яде в тази държава, защото на ръцете си се обляга. Та за какво беше?

— За книгата — още по-плахо изрече Добри.

— А, имаше такава една. Чел съм я аз, ама си виках, я тъй е било, я не.

Глей сега. Гърците са имали някога държава — днес си имат патрика; власите имали някога държава — днес си имат войводи, а̀ко да им ги помазва Диванът; арнаутите били имали държава — днес си имат аги и бейове, изтурчени, ама техни си. Пък ние какво, а? Нищо си нямаме ние, ще рече — не сме и имали никога. Тъй мисля аз де — донади.

Беше забелязал в лицето на госта си нещо затворено и чуждо. Добри вече не го гледаше в очи.

— Пък може и да не е тъй, както го мисля. Дано не е тъй!

Последните думи изрече другояче и Добри почувствува, че на този Пенко много му се иска някой да го разубеди.

— Не се знае — заговори Добри, без да ще, твърдо. — Лошото е тъкмо дето не се знае. Къде са ни книгите на нас? Гръцки — колкото искаш, в Бачково май всичките бяха гръцки. И влашки книги има, имат си свои и сърбите. Ако да сме пазили и чели българските книги, и ти, и аз щяхме да знаем. Ей за това са те.