Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Добри стоеше, слят с върбата, и не откъсваше поглед от пътя; трепереше в тъмната сянка долу, а над него, през открито поле, летеше със замайваща волност победилото и побеждаващо размирие.

Грохотът се стопи далеко на изток и във върбалака пак се стаи покой. Конарецът седна между дърветата, обгърна колене с ръце. Вече се боеше и от съня си — негли насън можеше да го връхлети размирието. Тъй дочака зората с отворени очи, отръска се, похапна, възлезе на моста и закрачи. Вървеше по следите на хаирсъзите.

Не знаеше, че на това, през което минава сега, сливенци викат Дебела кория. Едра дъбова гора. Дърветата ѝ бяха стари, нашироко разперили клони, та всяко държеше сянка на двайсетина-трийсет разкрача околовръст и не даваше слънце за дребни фиданки и храсталак. Само трева — висока, пролетно зелена въпреки лятната жега — покриваше земята. Чудна гора, тиха и празнична посред умореното от пек поле.

От Йени Загра Добри избягваше пътя — струваше му се, че по всички пътища на Тракия препускат конници. Та щом видя отдалеко минаретата на Сливен, сви през гората — знаеше ли кого ще завари в града?

Пристъпваше между дъбовете. „Като в църква — помисли си. — Такъв хлад и сумрак бива само в църква…“ За първи път от много дни насам конарецът чувствуваше как страхът му отстъпва на безпричинна радост.

Дали му се стори, че с дъхавия мирис на гората се смесва друг, добре познат и противен? Леш! Спря като закован, чудеше се накъде да свие, та да избиколи; страхотията пак заставаше на пътя му. Сетне закрачи, все бързо и по-бързо — веднъж да се измъкне из незнайния лес.

Не поглеждаше уж, а надуши, че приближава. Да, там беше. На полянка край ручей лежаха двамина, по-нататък още един и още един. Навярно не скоро беше ги спряло тук размирието, та вече не приличаха и на трупове. Върху полуогризаните им кости висеха късове прогнила плът, едва прикрита с парцали. Парцали имаше и из тревата — изглежда, зверовете са ги разнесли, за да оголят плячката си.

Добри извика. Тъй му се щеше сега някой да е наблизо, пък бил той убиец; да не бъде насаме с ужаса на безвестната смърт. Олюля се и претича през полянката, напред. Бягаше като безумен из празничната гора под песента на птици и пъстрата сянка на вейки, бягаше и бягаше.

Най-после (видя му се — след часове) сумракът излиня и пред Добри се просна полето. А отвъд, на половин час път, изскочи Сливен. „Божичко мили, дали наистина стигнах Сливен?“ Прекръсти се, упъти се към града. „Какъвто ми бил късметът!“

Сливен растеше пред очите му с всяка крачка, сякаш изплуваше над зеленината, подаваше се измежду ниските хълмове, които го ограждаха от две страни и го притискаха към Балкана. „Ей, хубост, хубост!“ — отново забравил страха, си викаше Добри, докато нещо необичайно привлече погледа му: Сливен имаше стена!

Тук, посред Румелия, където турците преди векове са сравнили със земята всяка твърдина и зид, за да не се залости зад тях бунтът на робите, където човек можеше да вдигне трикат дувар само с безкрайни разправии и подкупи — каква бе тази стена, опасла цял Сливен откъм полето, едничката страна, която планината и баирите не бяха заградили?

Добри забеляза, че полето пред зида гъмжи от хора. Копаеха. Цял Сливен като че беше наизлязъл, отдавна Добри не помнеше накуп толкова много мирен народ.

Жените копаеха дълбок хендек и стоварваха пръстта на отвъдната му страна — там правеха насип колкото човешки ръст. На места насипът бе утъпкан, а над хендека — проснати талпи да минават каруци и пътници. Отдалеко не личеше какво е отвъд насипа, но Добри съгледа там много мъже. Едни караха каруци с прясно отсечени и грубо окастрени трупи (ама що каруци, цял керван!), други ги разтоварваха, а трети подостряха с брадва двата им края. Вече стотици такива заострени диреци лежаха на купища пред калето, а мъжете возеха, разтоварваха и дялаха все нови.

Добри тъкмо минаваше по талпите над рова, заплеснат в трескавата работа на сливенци, когато един мъж тръгна насреща му.

„Мамо мила, ако ме запрат, тука ще е!“ — подплаши се пак Добри. Съвсем не беше премислил какво ще говори, случи ли се да го окошарят.

— Ей, ти! Пътник ли си, какъв си? — извика оня. — Тебе викам?

— Що? — спря на място Добри.

Не беше много страшно, онзи излезе българин.

— Откъде идеш?

— От Ески Загра.

— Там не е пътят от Ески Загра.

— Аз обикалях, не вървях из пътя.

— Защо, имаше ли хаирсъзи тъдява?

Към двамината надойдоха още хора; всеки искаше да чуе накъде се е понесло размирието.