Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Не съм и влизал в Ески Загра, та да знам. И в Йени Загра не влязох. Но преди три вечери видях ги да препускат из пътя.

— Преди три вечери, викаш. — Мъжът май пресмяташе наум. — Тъй, преди три вечери са бастисали Йени Загра. Кара Фейзията. Право казваш.

Хората пак се пръснаха по работата си, пътникът носеше стари вести. Още завчера телялинът разгласи писмото на ескизарашкия кадия: съседната каза била нападната от Кара Фейзи, всеки аян на изток от Йени Загра да пази земята си.

— Тъй, тъй… — Мъжът не знаеше как да заглади негостоприемния си вик.

— Вие тук какво правите? — престраши се Добри.

— Сливен закрепваме.

— И дувара, и него ли вие градихте?

— Ние, ами. Още пролетес. Нали имаше ферман на Селим хан раята да си търси колая. На, намерихме го. Ама нали е кале, а?

Познаваше се, че се гордее със стената, като че ли му е бащина.

— Чудо! И на Оджак съм бил, бях с конярите, ама къде ти Оджак — на това се вика кале! Машала, машала! — повтаряше Добри.

Макар отблизо крепостта да не беше чак за машала; показваше си, че набързо са я струпали неуки занаятчии.

— Ей, чухте ли бе? — провикна се към хората мъжът. — Тоя нашенец ходил на Оджак, а казва, че сливенският дувар е къде-къде по-як.

Жените по изкопа и мъжете при колците вдигнаха наново глава от работата си, загледаха изпитливо Добри. Повечето май не уловиха вяра на думите му, но се виждаше, че пак им стана драго.

— Машала, машала! — не го свърташе вече и сливенеца. — Ама да знаеш какво ще е, като вдигнем и шарампола!

— Ша… какво?

— Ша-рам-пол! А? Учена дума, не е наша. То е най-доброто срещу конници. Ей, виж!

Мъжът се изкачи върху неутъпкания още насип и оттам продължи да обяснява на пътника:

— Тук, на най-високото, ще побием ония трупи, заострените. Помежду ще им уплетем въжета и пръти, само на места ще оставим митиризи. А?

Чакаше чужденецът да рече пак машала, но Добри не можеше да се опомни, толкова ново бе за него всичко това.

— Страшна работа! — издума най-сетне. — С топ не могат ви би!

— Топ, топ! За топа си имаме дувар. А шарамполът е за конете. Хендек, насип, остри колци — ела ни виж!

— Стига бе, Първане! Стига се хвали! Ще ти ръждяса брадвата! — подвикна една жена.

А Добри се озърна като събуден, беше чул името на брат си. „То и този ще да се вика Първан — сети се: — Къде го бате из тия краища?“

Мъжът слезе неохотно от насипа, защото му се искаше още дълго да разправя на чужденеца какво страшно кале е станал Сливен и как никакво размирие не може да го уплаши. Ето, за стражата из Балкана не каза, за това, че всеки сливенец вече има своя пушка.

— То и колко други чудесии има да научиш в Сливен! — рече само.

Добри отвърна пак „аферим и машала!“ и прескочи мястото на шарампола. Тъй леко, тъй весело му беше, че забрави да разпита за поп Серафим. Каква ти книга за царе и патриарси български — ето я българската твърдина!

„А ето я и войската българска!“ Това вече не смели умът му: отвъд портата седяха поне двайсетина мъже с пушки. Беше ходил на поход, та хубаво знаеше, че свиня в джамия може да влезе, ама българин човек да похване пушка посред бял ден пред очите на аяни и кадии — такова вече съвсем не бива. А тези тук не криеха оръжието си: кой прехвърлил пушката през рамо, кой я подпрял о зида, из поясите им стърчаха дръжки на пищови и ками.

— Дур! — извика му един; сигурно им беше главният.

И Добри спря пак, тоя път без страх.

— Що щеш в Сливен-калеси? — хем викаше, хем се подсмиваше стражникът.

Изглежда, и нему беше чуждо новото име на града.

— Един поп диря, поп Серафим от Клуцохор — изчерви се до косите конарецът.

— Май си окъснял! — засмя се с все зъби мъжът, макар във вестта му да нямаше нищо за смях.

Чудно, Добри не усети мъка, макар да беше мислил из целия си страшен път, че най-лошото ще е, ако попът се е споминал, та не се намери онази книга.

„Окъснял съм, окъснял — рече си. — Щеше ми се да прочета за царете и твърдините ни, да разкажа и вам, и на други каква държава сме имали и каква сила. Да ви дам вяра в българския род. А вие сами си я взехте… Какво ви влиза в работа, че където е текло, пак ще тече? И да не беше текло, сигурно пак щяхте да направите, което сте направили — да изградите нова българска твърдина.“

Стражата го отпрати не към Клуцохор. Казаха му, че попът оставил син — чорбаджи Пенко някой; той живеел наблизо, ама трябвало да го търси в дюкяна му, на чаршията.

Вървеше трудно, едва след като се намери на завет, силите го оставиха. Седмица път — недоял, подплашен, без да знае какво ще срещне и случи.