Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Излезе, че може. Конарчето, което беше се изправило през онази синя вечер срещу Игнатий тихо и все пак твърдо, неуко и все пак с някакво голямо, чудно познание за света и хората, с познанието, което е дадено всекиму, родено с широко и добро сърце, — конарчето прекара в манастира не седмица, ами месеци, а не заглъзна в низостта.

„Плува като масло над водата! — често процеждаше някой брат. — Шмекер, изпечен хитрец!“ Само Игнатий (навярно защото все още усещаше мъка по хората, защото знаеше, че всички в Бачково живеят не някакъв по-висок, угоден богу живот, а просто се хранят за чужда сметка, та и жадуват за повече) виждаше, че конарчето не е никакъв хитрец. Просто покварата не намираше път към сърцето му.

Добри шеташе из магерницата и яхъра — нали се глави за послушник, — копаеше манастирските лозя наред с ратаите от Бачково, а все му оставаше време за книга. Вечер седеше с часове при отца Игнатий (Игнатий беше едничкият български калугер в гръцкия манастир).

Когато навлече расо и се отказа от дом и семейство, монахът си представяше работата съвсем другояче: манастирът ще му бъде дом, а учениците — синове. И него ще има кой да споменава не заради комата хляб, който всеки получава от баща си, ами заради една храна по-рядка, по-скъпа: заради словото.

Трийсет години… Игнатий нема ученик. Мъката бе така затиснала света, че никой не отиваше по-далеко от хляба. А как стана, че в най-големия въртоп някой се сети за слово и книга?

Помисли си да подхване учението на Добри, както що му е ред: от псалтира към часослова, оттам — към дамаскините. Заговори му една вечер как крои да го изучи, но Добри срамежливо го пресече:

— Аз, отче Игнате, тия книги повечето съм ги чел.

— Че откъде си ги чел?

— От отца Милетия, беше поп при „Свети Димитър“ във Филибе. Когато ходехме на пазар от Конаре, отбивах се, та ми даваше книжка. Сетне му я връщах и друга взимах. Отдавна беше то, преди войната.

— Ами защо не обади веднага, че си бил книжен?

— Страх ме беше, че ще ме отпратиш, щом вече съм научил четмо.

— Та ти тогава можеш направо да се покалугериш. Не си за послушник, не си за аргатин — колцина помежду ни са книжни?

— Друго ми се щеше да намеря в Бачково, отче, затуй дойдох и все търся сгода да те помоля. Няма ли в Бачково някои книги за нас?

— За кои вас? — не разбра Игнатий.

— За българския род. Знаеш, песни съм чувал за цар Ясен и цар Шишман, в Средец и Търново съм гледал виранлъците на наши твърдини. Ще рече, имали сме някаква царщина. Каква е била тя, кои са я оправяли, преди колко време е паднала? Все някъде ще го пише, а?

„Виж ти — помисли си калугерът — какви му били мераците! Зер и аз някога, на годините му, съм се питал същото. Помня, още кога от време на време отскачах до Твърдица, минавах през Сливен, отбивах се при отец Серафим…“

— Такава книга комай има, Добри — каза той. — Не съм я ни виждал, ни чел. Ама разправяла за българските царе, чувал съм.

— Знаеш ли я къде е, отче Игнате?

— Не знам, Добри, ама познавам човека, дето я е чел. Че и да я е преписал може. Дано е жив, кажи-речи, беше на баща ми връстник.

— На баща ти!

Сякаш Добри току-що научи за смъртта на съвсем близък. Най-сетне, след толкова години лутане, да се добере до следа, а тя веднага искаше да му се изплъзне.

— Кой е този човек? — издума и се изправи, като че ей сега ще тръгне да го търси.

— Седи, седи, не е бърза работа! — притегли го Игнатий.

И двамина зашепнаха на треперливата светлина на свещта като заговорници, уплетени в опасно дело.

— Тоя поп го викаха Серафим — продължи монахът. — В Сливен живееше, в Клуцохор махала. Книжен човек, словолюбив. Що книги съм видял у него! Може петдесетина да бяха. А все нови преписваше.

— Кога е било то, отче Игнате?

— Повече от десет години има… Осемдесет и второ лято. Още беше жив попът. Ама стар, едва виждаше.

— Той ще да е умрял, отче Игнатие! — отчаяно изрече Добри.

— И да е умрял старият, все е оставил някому енорията си, книгите. Само в Сливен ще разбереш.

— Утре ще тръгна! Ех, да можеше и нощес…

Тази нощ, последната на Добри в Бачково, Игнатий дълго крачи из килията си. По какъв път отпращаше послушника? Не бяха ли това отдавна изстинали следи, засипани от времето стъпки? Не бе ли по-добре Добри да остане в Бачково, зад яките му зидове, да се покалугери и изчака края на въртопа?

„Не, не — размисляваше веднага. — За година време в Бачково той ще стане това, което съм аз днес, което са всички наоколо: лениви тунеядци. Друг е пътят на Добри и грях пред рода ни ще сторя, ако го спра.“