Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Главатарят? — попита към тъмнината стражът. — Насам ли е главатарят?

— Какво има?

Из нощта с гъвкави стъпки на човек, който цял ден е почивал и му се ще да се поразкърши, излезе тънък мъж; приближи на няколко крачки и застана. Две светли, почти прозрачни зеници студено и дълго измерваха госта.

— Пуснете го! Не смогна далеко да избягаш, тъй ли?

— Не съм бягал… При тебе ида.

— Сбъркал си. Трябваше да си научил, че при Фейзи няма нито един пишман султанов човек. Нито един жив. Другите там: Кара Халил, Кара Ибрахим — те прибират такава мърша.

— Ида със заръка до тебе. Само на главатаря ми е заръчано да предам нещо си. Важно е!

Главатарят едва кимна: всички нека отстъпят!

— Да го пребъркаме ли, а? — не се стърпя един. — Може би са го изпратили за поразия.

— Не пипайте го! И аз не съм с голи ръце. Ха да видим кое хранено псе ще посегне на Кара Фейзи!

Мъжете изчезнаха в мрака, но ги усещаше, че не са далеко. Затуй, когато заговори, еничарят почти шепнеше:

— От високо място ида при теб, ефендим. От много високо. Похода днес видя ли?

— Ти видя ли го от високото място?

Еничарят се направи, че не чува подигравката.

— Право, този поход не успя. Но навярно знаеш: Великият диван е решил да свърши с размирието на всяка цена. Туй беше начало, само началото. След нашия поход ще дойде друг, по-голям; трети, много походи. Аскер ще залее цяла Румелия. Селим хан е дал година срок на везирите си да премахнат всички размирници из държавата му.

— Е, та какво? Диванът те е изпратил да ми кажеш да мирясам или се предам, така ли?

— Не, Диванът е уверен, ще се оправи с вас тъй и тъй. Ида не от Дивана.

— А от кого?

— Не мога ти каза. Не ми е позволено. Но този някой, господарят ми, иска да се разбере с тебе. Знае: ти държиш цялото размирие в ръцете си.

— Никой не го държи и води. Размирието е по-силно от мен, от господаря ти, от Дивана и войската.

— Но главатарите все тебе гледат, това е ясно. И господарят ми… моят господар… струва ми се, като че ли…

Еничарят съвсем обърка конците. Това, което щеше да каже, можеше да го направи изведнъж богат човек, или да го убие тук, тази нощ.

— Той мисли — продължи със съскащ шепот, — че вие двама, той и ти, ще се разберете. Срещу петдесет кесии сребро на месец той би опропастил всеки поход, готвен против размирието.

Ох, каза го. Сега да става що ще! Но не стана нищо. Мъжът в тъмното само присви очи, като че се канеше да удари, после застина пак:

— Петдесет кесии… Не са ли му много?

— Колко от тях ще останат за него? — оживено заговори пратеникът. (Пазарлъкът вървеше!) — Правиш ли сметка колко ще трябва да спусне на този паша и онзи бостанджибашия, та да провалят похода? Колко ще трябва да даде на други и трети, за да мълчат?

— На тебе например!

Нещо сякаш се навдигаше в студения, рязък глас отсреща. Нещо такова, дето да те избият тръпки.

— Помисли си, ефендим, та ти ще ги събереш десеторно от главатарите, които ще останат господари на Румелия. И ще можеш да я караш, както си я подкарал, без никой да ти пречи.

— А откъде знае господарят ти, че Кара Фейзи иска да не му пречат? Мен ли ще подплаши султанът с кьопавите си походи, с тая охранена, бъзлива сган? Ей ги ѐ — лежат из върлото барем половината одрински бостанджии, без да загубя един човек. Само от глупостта на пашата ти, от глупост и от страх.

Да изпратят, нека изпратят още двеста похода срещу Кара Фейзи! Ще нахранят вълци и орли из Балкана! И ти — с тях!

Навярно чули тия думи, из нощта изникнаха стражите. Сега еничаринът забрави и важната си поръка, и всичко, което беше се надявал да спечели, ако се добере до Стамбул с добра вест. Оставаше да се бори за живота си, дано се изкопчи от дяволското свърталище.

— Твоя светлост… — пелтечеше вече несвястно — Фейзи ага, пусни ме жив, аман, сбърках, дето продумах!

Мъжете мълчаливо бяха го уловили за ръце, а той продължаваше да крещи:

— Аман, ефендим, предай ме на султановите хора, нека ме съди Диванът, нека изпати и тоя, що ме е пратил. Голяма милост ще заслужиш от Селим хан, ако му изкажеш змията, що храни! Аман!

— Аз да не съм ортак на Селим хан, та да отървам царщината му от гад? Дано има повече като тебе и господаря ти, пък ние ще колим и едните, и другите, докато стигнем Стамбул! Докато не те, а Кара Фейзи ги накара да дават по петдесет кесии злато на месец, за да спасяват кожата си.

— Вижте го!

Главатарят се отправи към налягалите около огъня мъже, а стражата влачеше подире му като досаден вързоп еничаря.