Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Колкото, толкоз! — процеди през зъби Мехмед паша.

Беше убеден, че само след миг хора и животни ще отпаднат съвсем и ще започне страшното.

— Нека слязат онези и да подхванат топовете за въжата!

Заповедта премина от уста на уста, но селяните май не я чуха, тъй диво биеше кръвта в ушите им, че не биха чули и камбана. Трябваше нагоре да изтърчи един сейменин, да срита с все сила първия попаднал му гяур и да изкрещи в лицето му думите на Плесли Мехмед.

Сега селяните се връщаха при похода, сякаш не вървяха, а се свличаха с чужди нозе. И тези двеста крачки надолнище; тези няколко мига отдих им се сториха най-хубавото, което някога са преживели.

Но то бе за малко — веднага всеки от тях се впрегна като добиче в топа; през гърдите на всеки минаваше дебело въже; той се силеше да поеме дъх, а можеше пое само ако дланите му удържеха въжето по-здраво, отколкото гърдите, ако успееше да задържи огромната тежест на ръце.

Не по-малко от десетина души бяха впрегнати в по топ. Четиримата долу, в улея, а другите над ръба му, почти на човешки бой над тях. Взеха да капят като мухи наесен. На всеки две-три крачки някой падаше на колене, с все сила се напъваше да се вдигне, докато топчиите стоваряха отгоре му удар след удар. После се просваше наземи и вече му беше все туй дали го бият, или не. Войниците нямаха време, да разпрягат труповете — срязваха набързо въжето. А походът продължаваше да се тътри стъпка по стъпка.

Още петдесетина крачки ги отделяха от равната полянка, още трийсет… двайсет.

Тъкмо тогава пропищя първият куршум.

През целия път нагоре Плесли Мехмед бе мислил това: „Какво ще стане, ако сега ни налетят изневиделица?“ Затуй беше нащрек.

— Никой да не мърда от мястото си!

Гласът му прокънтя решително, сякаш страхът го превърна в онова, което никога не успя да бъде: военачалник.

— Всинца ни ще смажат топовете, ако някой се отклони или залегне! Напред, само напред! Остават ни двайсет аршина!

Двайсет аршина — лесно е да говориш, когато си в опашката на похода, скрит до уши в улея. Но онези, що пристъпваха начело и над ръба му — раята с голите ръце, се стъписаха. Като стършели бръмчаха куршумите из младата шума, никой не можеше да разбере откъде идат и кого мерят. Всяка стъпка изглеждаше последна, паднаха първите ранени, първите подплашени коне повлякоха ездачите си, плъзгаха се по върлите стени на улея и мачкаха кого сварят.

— Напред!… Напред!! — викаше до дрезгаво пашата.

А сам знаеше, че не може да има никакво напред — напред беше невидимият враг и той никога не би позволил войската да излезе на равно, та да нагласи топовете. Долавяше, че вече не пристъпват, целият поход се е заковал и стои като раздърпана мишена под прицела на хаирсъзите. Той поне беше на завет — да му мислят ония отпреде! Но колко време биха удържали те и какво щеше…

— Вард-а-а-а!! — това не беше вик.

Някакъв животински рев на ужас изригна из първите редици, плисна надолу по улея, сякаш угаси последната искра разум, последното усилие на хората да надвият безумния си страх. И като в някакъв страшен сън Плесли Мехмед видя как сбитата върволица пред него се залюлява, как конниците отскачат от стремената и се опитват да изпълзят над ръба на тясното корито. Коне без ездачи се мятаха и препъваха, а върху им имаше вече друг пласт хора и животни.

Плесли Мехмед просто почувствува (винаги беше мислил, че само така е думата) как косите му настръхват под свилената чалма, а ръцете и нозете му сковава чудновато безсилие. Със сетния проблясък на волята си той изхлу крака от стремената, изправи се за миг на сами седлото и сграбчи някакъв провиснал клон.

Толкова му стигна сила. Не смееше да помести пръста по клона, да се залюлее, та да улучи брега — ръцете не го слушаха. И сега, вече отвисоко, видя цялата страхотия.

Предпоследният топ бавно, сякаш набираше тежест, се откърти по стръмнината, блъсна оня зад него; за миг двата още се крепяха, докато първият увлече долния и изведнъж се стрелнаха надире тъй бързо, като да не бяха два чугунени великана, а орехи.

„Да не се изтърва, да ми не премалее!…“ — това мъждееше още в мисълта на Плесли Мехмед, а пръстите му стискаха до бяло чепатия клон.

С каквато и дива бързина да бяха се прилепили войскарите о стената на улея, колкото и лудо да бяха се хвърлили конете към ръба му, повече от половината не успяха да очистят пътя на топовете. Те летяха по нанадолнището; под железните им колелета хрущяха кости и пръскаше кръв; хора, животни, такъми и парцали се смесиха в едничка кървава, цвилеща и стенеща пихтия, в едничък ужас.