— Гяур Имам! Нека двама потърсим Селим хан!
Онзи се приближи, залитащ срещу пороя румелийци.
Вече посред тълпата бяха двама — стари, самотни, чужди на тържеството войници.
— Нека потърсим ние Селим хан! — повтори Байрактар. — Твърде много време пропуснахме, дано не бъде късно!
Твърдо се изопна лицето на попа.
— Не! — отказа тихо той.
Но пролича, че съвсем за нищо на света това „не“ не ще стане „да“.
И Гяур Имам се остави да го повлече отново разливът. За миг Байрактар видя гърба му — попът се отдалечаваше тежко, подчертано бавно.
Трябваше сам да изпълни делото, което бе замислил сам. Байрактар стисна пищови, с войнишки ругатни и ритници заразблъсква тълпата, проправяше си път. Накъде? Какво знаеше Мустафа Байрактар за султановите покои и приемни?
Струваше му се, че се лута от часове; всичко в Третия двор бе задръстено. С напън се измъкна из разлива към единственото празно място. Край зида, зад разбитото крило на портата.
В каменния зид досами Вратата на блаженствата бе издълбана скамейка — Байрактар я забеляза току-що. Някой лежеше там, чудно спокоен под победния вик на размирието.
Беше трупът на Селим.
„Не!… Не!… — извика Мустафа Байрактар с цялото си същество; тъй всичко у него се противеше на тази чудовищна нелепост. — Невъзможно е, не може да бъде…“
У Байрактар се бореха желанията да приближи или побегне, та тяхното равновесие го задържаше на място. Тази неподвижност бе толкова чужда за сегашния час, че сепна неколцина. Отрезнели, те се изправиха около Байрактар, зад тях — нови и нови. Мина време, докато метежът изстине пак във войска. Хиляди мъже пред Блажения праг слушаха нещо неслушано: плача на един мъж.
Всичко бе неповторимо през тоя ден — връхния ден в една трийсетгодишна борба, — но от него хилядите мъстители щяха да запомнят, да сънуват и говорят за това: плача на Мустафа Байрактар.
Прегърнал трупа на Селим, Байрактар искаше да отмие със сълзи грозните следи на насилието (синините, позорната рана от изтръгната брада, зверски пречупената китка); Байрактар развързваше грижливо сякаш да не причини болка на своя владетел — клупа копринена връв от шията му; Байрактар снемаше, скрил с тялото си трупа — неговия раздран в предсмъртната схватка халат, окървавената гъжва.
Байрактар ридаеше и завършваше делото си: да представи чист и гологлав, по едно само тъмно фередже своя тъжен, изящен владетел пред бога.
Напусто бе готвил старият воин отново престол за Селима. Не за престола на Османовци, не за Стамбул, империята и осемнайсетото столетие бе създаден той. Твърде късно за един мъдрец и твърде рано за един просто просветен, просто мечтателен, просто изпълнен с достойнство, добра воля, жажда за действие и любов към красотата човек. Такива щяха да живеят, без да бъдат удушени, по-късно. На следващата граница между две времена.
Вече със сухи очи се повдигна Байрактар от трупа. Страшен.
— Смърт на убийците! — чуха като тръба гласа му. — Смърт на палача, който и да е той!
Из дворовете на Топкапу пак се разля размирието. Продължаваше неговият победен ден.
$id = 8799
$source = Моята библиотека
Издание:
Автор: Вера Мутафчиева
Заглавие: Летопис на смутното време
Издание: четвърто
Издател: Издателство „Български писател“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 15.VI.1984
Редактор: Христиана Василева
Художествен редактор: Стефан Груев
Технически редактор: Виолета Кръстева
Художник: Асен Гицов
Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394