Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Крачеше ден и нощ из шатрата си Байрактар — немлад, но още прав воин, — изпращаше до султана уж неизпълними заповеди (дано го предизвика), но султанът ги изпълняваше, снишаваше се все по-ниско пред новия повелител на Стамбул. Докато Байрактар поиска от Мустафа хан да го назначел за сераскер на всички войски в Империята и надзорник на всички аяни. Такъв чин държавата не познаваше.

Навярно не е имало тъй смешен ферман (Байрактар го получи в шатрата си на двайсет и трети юли) — ферманът, който премахваше сераскерите и пашите из Анадола и Румелия, като ги заменяше с единствен човек: Мустафа паша. Получи го, а не дойде на себе си половин ден — милостиви боже, каква стана тя! Караше да му го препрочитат, не вярваше на ушите си: може ли един султан да се превърне в панаирджийска маймуна!

Но ако Мустафа хан беше готов на последна низост, дано отърве престола си, нямаха какво повече да губят други двайсетина — везирите. Цели четири дни им подари Байрактар, та втасаха съвсем, за да създадат подобие на съпротива. Защото войникът не искаше победа без бой.

А призори на петия ден станът под Еди-куле бе разбуден от тревожна тръба — всички на крак!

Безброй сенки съпровождаха Байрактар през тия часове — ако е вярно, че умрелите за едно дело остават в редовете му; че живеещите (макар и вече непричастни) с едно дело продължават да вървят мислено с неговите стъпки.

Пристъпваше до сами Байрактар сянката на Пазвантоглу — човека, който две десетилетия бе събирал селяния и обидени войскари, за да ги поведе срещу Портата, но не намери сгода и смелост за това; яздеше от другата страна на Байрактар Кара Фейзи, който четвърт век държа султана без земя и рая, стигна Стамбул и бе смазан от величието му; пълнеха строя на румелиотите хиляди кърджалии, невидели вълшебния град, понеже сложиха кости из балканите и полята на Румелия, умряха с отворени очи — „Стамбул“, сякаш говореха те, надъхани от бълнуването на своя голям главатар; течеше през столицата измамената надежда на хиляди селяни — защитници на Видин; преминаваше през Стамбул най-сетне сбъдната робска разплата.

Никой не би разгадал приумиците на историята, тази истинска приказка, в която неделимо са преплетени железният закон с нелепата, смешна понякога, а по-често жестока случайност. Три десетилетия в земите на султана бушуваше размирие, многолико и разнопосочно. То бе единно само в едно: смърт на Селим хан! Кълнеше се, че не ще миряса, докато не получи главата на Селим.

И най-сетне, пред самия край на смутното време, Румелия изпълняваше своята трийсетгодишна закана: обединен, стохиляден поход срещу столицата.

Е, какво? Излиза, метежът е вървял по свой закон, преодолял е всички пречки и днес, на двайсет и осми юли осемстотин и осмата година, постига отдавна избраната си цел.

Ама коя именно цел постигаше днес размирието?

То се разливаше из стамбулските улици, за да разбие затвора на Селим хан и го възцари наново; за да си върне със сила владетеля, чиято смърт бе издигнало като свое знаме. Грешка на историята, а?

Не, все пак тия хиляди хора, немирясали вече трийсет години, бяха тук не за да избавят от затворничество Селим хан и извършат нещо нелепо от гледище на своята трийсетгодишна борба. Те не искаха да знаят как ще бъдат използувани от Мустафа паша и Байрактар; за тях днешният ден бе просто дълго мечтаният победен завършек на борбата.

Не близкото Селимово освобождение караше Румелия да ликува — то бе чистата радост на сбъдването, което трийсет години носиха в мечтите си десетки хиляди хора.

Шествието спря ненадейно. Мустафа паша Байрактар бе стигнал конака на великия везир.

Парливо нетърпение притисна хилядите: започваше! Румелиотите стояха наежени пред богатския конак, а Байрактар с три скока изкачи стълбата към селямлъка и потъна вътре.

Войските не изпуснаха много, вътре не се случи нищо неочаквано. Подкупени или подплашени, гавазите пропуснаха без дума Байрактар до сами Челеби Мустафа паша. Онзи — видял да нахълтва всевластният заповедник — се разтрепера с всяка своя част. Но Байрактар, без да посегне, изрева:

— Печатът!

Садразамът се бавеше или не разбираше: какъв печат, защо печат?

— Печатът на държавата! — ревна Байрактар все по-нетърпеливо.

Цялото последно действие от заговора трябваше да приключи за час; всичко друго би означавало краят на Селим хан.

Сега Челеби Мустафа проумя; разкопча халата, взе да шари по гърдите си — не успяваше да напипа връвта.