Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сега козякът е постлан в стаята ми… Няма по-хубаво от тази стая, от полушумовете на нашата къща. Лозницата пред прозореца е почнала да жълтее — леко-леко, само по ръба на листата… Тежи ѝ гроздето, гроздето тежи на цяла Враца и тя бърза да го стъпче по-скоро във вино…

Няма нищо по-радостно от първите струи гроздова кръв в бакъра — плиска и клокочи като водата в улея на воденицата ни по Згориградската река… Двата ореха над воденицата, стадото бели гъски — яркобяло върху яркозелено.

Няма нищо по-ведро от утрините на воденица — пъстра сянка под орехите, празничен клокот на реката, приспиващо ручене на мелничния камък… Лежа под ореха, унесен в утринна дрямка, а през клоните плиска в лицето ми слънце, провижда се небето, бистро и дълбоко.

Наше слънце, наше небе — няма нищо по-сладко от у нас…“

— Иван Афанасиевич, не искате ли вода?

„Иля… Кога дойде под ореха Иля? И защо е облегнал длани върху гърдите ми? Тежи…“

— Приятелю… Помогни…

— Иван Афанасиевич!

Иля плаче. Навярно е научил, че има примирие.

— Ще свърши, приятелю… Ще скъсат примирието. Не може да има мир между тях и нас!… Трябва просто… време.

— Иван Афанасиевич, поискайте ми нещо! — с подпухнали от плач устни говори Иля.

— Там (не мога да вдигна глава, кое тъй страшно притиска?). Там е кръстът…

Иля го подава: стар, позлатен кръст.

„С него баща ми потегляше на чужбина. Носил го е още дядо ми. Муската, която пази всеки Замбин на път… Сега вече зная какво ми тежи — моята ръка върху гърдите ми. А къде е мамината? Тя се провира между лозовите листи, пръстите и търсят… разгръщат лозата, искат да се доберат до сърцето ѝ. Ето го! — голям, чер грозд, посребрен с прашец, недокоснат… Мамината ръка ще го отдели от лозата, ръцете на мама винаги събират и прибират за нас…“

— Майко!

— Аз съм, Иван Афанасиевич! Иля.

— Изпратете, приятелю, този кръст… на епископ Софрония.

Иля не разбра кога свърши Замбин; изглеждаше заспал. Сетне се сети, че като за заспал е твърде студен. Дръпна завивката над лицето му. Преди да излезе в ходника — там от часове търпеливо чакаше кварталмейстерът, за да опише вещите на умрелия без наследници, — Иля пъхна в пазвата си стария кръст и купчина изписани листове. Писмата на Софроний.

И съвсем не за смърт напомняше този ярък юлски ден — денят, който Мустафа Байрактар избра за изпълнение на своята тайна мечта.

От седмици румелийските войски стояха под Стамбул. — Байрактар бе разбил стан около Еди-куле. С хладен ужас бяха наблюдавали похода му от Едирне към столицата везирите; никой не знаеше какви намерения има Румелия.

Убийството на Кабакчиоглу бе първият удар срещу противниците на Селим хан, непоправим. В една нощ те загубиха опора. Старият град бе уморен повече отвсякога — за кратко повярвал, че новата власт ще го увесели и нахрани, сега той изпитваше само презрение към нескопосните си управници, очакваше хладнокръвно края на Мустафовата власт. Кабакчиоглу бе едничкият, който можеше да тласне Стамбул към действие. Нямаше вече Кабакчиоглу.

На какво да се надържат везирите и шейх-ул ислямът? В Стамбул нямаше войска извън ямаците — посърнали и объркани след убийството на вожда (из Стамбул упорито се говореше, че сам Мустафа хан бил го наредил); извън няколко хиляди еничари, които високо заявяваха, че не ще изстъпят срещу еничарите на Байрактар.

Докато румелийската войска разпъваше шатри под Еди-куле, султан Мустафа се изтерза крайно. Той свикваше дневно по десет дивана, кълнеше се пред везири и придворни, че бил непричастен в смъртта на Кабакчиоглу, че не той е извикал войските от Едирне.

След като денонощия се съветва със своите приближени (без да подозира, че те вече са съвсем приближени на Байрактар), Мустафа хан стигна до мъдро решение: той обяви, че сам е заповядал да бъде изнесено из Едирне зеленото знаме на Пророка и бъде въведено в Топкапу с тържества, за които — о, чудо! — били необходими войските на цяла Румелия. Това ще рече да те поведат пред коня на сераскера — пленен и овързан, — а ти да разправяш с кървава уста, с прехапан език и разбити зъби, че тази войска води не сераскерът, ами ти.

Нейсе, Мустафа хан неволно услужи на Байрактар: никой стамбуллия не се усъмни в истинската цел на похода. Байрактар пристигнал — заговориха из града, — за да въдвори мир и ред, да постави на местата им самозабравили се евнуси и придворни готвачи. Байрактар, с една дума, иде в столицата, за да укрепи султановата власт — стига падишахът е бил кукла в ръцете на маскари.