Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Най-смешното е, че повярва в тази невероятна измислица Мустафа хан лично — нему много се щеше тя да излезе вярна. Яхнал алест жребец (май за първи път, откакто се възцари — нали все се криеше или го криеха), халифът се отправи към Еди-куле, за да приеме зеленото знаме.

Този път тълпата пред коня му не беше дотам гъста; Стамбул се отегчи от цялата година сеир. Султан Мустафа примигваше срещу юлското слънце и въпреки своите дарби на карагьозин не успя да изиграе благоволение. Нисък, слабоват, с дребни очи и рядка брада, трийсетгодишният падишах приличаше на преди време състарено от тайни пороци момче.

Щом пристъпи градските врати при Еди-куле, султанът закова кон: гледката би стреснала всеки владетел. Докъдето поглед стига, се белееха шатри — немирна Румелия бе обсадила столицата. „Не може да се мисли за бой…“ — съобрази Мустафа хан, а тия, които бяха наблизо, видяха как пребледнява.

Но нямаше време за разсъждения; срещу падишаха препускаше Байрактар. Като стена зад гърба му се носеха неговите хора. „Кърджалии!“ — изстина султанът. Ще рече, дойде часът кърджалии да влязат в Стамбул. Онова, от което дори Кара Фейзи трябваше да се откаже — тъй непостижимо изглеждаше то, — днес се сбъдваше: кърджалии в Стамбул!

Ами да. В първата редица зад Байрактар яздеше Гяур Имам с дружина, събирана из Еленско, Плевенско и Търновско. Дали рижият поп си спомняше Кара Фейзи и странния им разговор навръх Странджа? Дали усещаше гордост, че не големият главатар, а той (когото Кара Фейзи не би нарекъл и свой чирак) влиза с дружина в Стария град?

Не. Друго си мислеше Гяур Имам: „Господи, който отвърна лице от нас, та ни превърна силом в кръвници и обирници, виж ни днес, господи! От незапомнено време българинът преминава през Стамбул като каторжник, роб или осъден… Дойде ли най-сетне ред ние да разплачем мамата на Стамбул!“

Самото тържество премина чудесно. Шейх-ул ислямът благослови зеленото знаме; султанът нареди да разхвърлят няколко коша дребни пари на тълпата; Байрактар изслуша едното и насмешливо изтърпя другото, сетне скочи от седло, простря се ничком пред падишаха. И дълго лежа върху горещия калдъръм, докато Мустафа хан милостиво го подкани да се изправи, за да целуне края на златоткания му колан.

С това тържеството свърши. Тълпата пред Топкапу разочаровано изпроводи румелийските бюлюци. Има си хас Мустафа Байрактар да е бил път от Русчук до Стамбул само за да внесе свещеното знаме в сарая!

А Байрактар най-редовно си излезе из столицата, прибра се под своята шатра и се спотаи. Но не си и тръгваше. Ден, два, три.

Всичко досущ приличаше на обсада. И както при обсада, към шатрата на Байрактар се заточиха миротворци; по-досетливите бързаха да харесат на утрешния властник. Всеки път след такива разговори Стамбул узнаваше нова вест: сменен бил ковчежникът на двореца, главният конюх, кадиаскерите на Румелия и Анадола, шейх-ул ислямът.

Мустафа Байрактар управляваше Стамбул от стана си; чистеше ония първенци, които имаха пръст в миналогодишните работи.

Когато бе сменен шейх-ул ислямът, везирите настръхнаха: Байрактар несъмнено преследваше враговете на Селим. Стана толкова ясно, че го забеляза и султанът. Ни жив, ни мъртъв изкара Мустафа хан тия юлски дни. Струваше му се, че го съдят, а още не са му прочели присъда, но предугаждаше каква ще бъде тя.

А какво правеше Байрактар през същите дни; защо се мотаеше пред прага на победата си?

Кой може да разбере душицата на войника! (Нали хората го взимат за безразсъден, бързо убиващ чарк.) Войници са били чак дедите на Байрактар; с бойните си качества се издигна Мустафа ага до чин байрактар; с войнишката си вярност наведе Тръстениклията да го посочи за свой заместник. Нищо, освен бой и вярност не бе познал Байрактар през своите четирийсет и пет години — човек без семейство, без богатство, без живот извън войската.

Пак вярност принуди Байрактаря към този поход — думата, дадена на един вече забравен владетел. Някои сега искаха от Байрактар да действува като евнух от Топкапу; да убие едно султанче, подло изоставено от всички. (Съветваха го да прониже Мустафа хан при тържеството на зеленото знаме.) Това ли е доблестта на един воин, такава ли щеше да бъде победата му?

Цяла година готви Байрактар своя преврат, а в навечерието му почувствува нерешителност. Той знаеше, че открит бой с челядта на Топкапу би провалил всичко — първата жертва в този бой ще бъде Селим хан. А не намираше сили за коварство; то е толкова трудно за войника, колкото откритият бой за царедвореца.