Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Тебе ли ще чакам?! Ще ме заглавикваш ли, чучело!

И Байрактар тъй яко дръпна печата, че го откъсна от везирската шия. Онзи очакваше куршум, ала Байрактар вече слизаше през три стъпала на конака, вдигнал ръка: в нея тежеше чугуненият печат на Империята.

— Дръж, докато му намерим нов носител! — подхвърли го на чаушбашията.

— Ще чакаме тук шейх-ул исляма! — обърна се Байрактар към Гяур Имам. — Не можем без него. Върви! Доведи го жив или мъртъв!

Туй бяха приказки — на Байрактаря трябваше непременно жив мюфтия, за да подпише свещената фетва, с която Мустафа хан възвръща престола на Селима.

Докато чакаха мюфтията (а той не закъсня — не му държеше да се потрива), румелийските войскари преливаха от досада. Доведен пред Байрактаря, шейх-ул ислямът дълго се кланя и бъбра несвързани благословии — предусещаше, види се, че му се полага незавиден дял в насилието на двореца.

— Пред нас! — заповяда му кратко Байрактар.

Мюфтията се помъкна начело на войската. За туй, че той вървеше пеши, забави ход и тя. Все пак дойдоха скоро пред Първата порта.

За голямо удивление на шейх-ул исляма тя ги чакаше отворена. Чаушбашията беше се разпоредил, та Мустафа Байрактар влезе в първия двор като на султанов прием — ни глас, ни изстрел.

Средната порта също зееше без защита срещу насилието. Нея пък предаде бостанджибашията; никой придворен не залагаше днес на султан Мустафа, те се надпреварваха в предателство.

Гъмжеха вече от румелийски войскари двата големи двора, площадът пред Топкапу; румелиоти заобикаляха двореца; метежът го стегна в смъртна хватка.

Това е — размирието победи! Никой не се противеше на победата му, тя предизвестяваше за себе си цели три десетилетия, докато в столицата не остана човек, дето не я смята неизбежна. Днес стамбуллии присъствуваха на онова, което трябваше да стане. Бе неочаквано за тях само, че насили Топкапу не Пазвантоглу, не Кара Фейзи и не Али Янински, а един доскоро неизвестен, неотличен с успехи прост войник — Мустафа Байрактар.

Мустафа Байрактар стоеше пред Вратата на блаженствата — последната преграда към целта му. Да би го пронизал някой, Байрактар не би пуснал кръв — така изтръпна от напрежение. Той действуваше, сякаш бълнува, не на себе си. Сбъдването се оказа непосилно за войнишкия му ум — само воля крепеше още Байрактаря; водеше го само предаността: да спаси спасителя на Империята!

Разгърден, той разпореждаше войниците си. Целият дворец — освен султановите покои — беше в тяхна власт. Един подир друг при Байрактар довличаха овързани везири или готвачи, пленници на размирието. Не ги забелязваше; русчушкият аян слухтеше пред Третата врата.

Тя не се отвори.

Мъртва тишина изпълваше последния двор. Нейното величие объркваше войника: кой е той, та посяга върху дома на халифа? Насилието над Селим бе претворило Байрактар в Селимов защитник — не готвеше ли сега сам той насилие над друг султан?

Вече половин час Байрактар се колебаеше; губеше решаващи мигове. Бяха млъкнали и войскарите му, макар за тях задачата да не беше сложна: напред!

— Е-хе-хей! Какво ви е понесло пред покоите на всесветлия?

Гласът дойде изотгоре, та цялата войска вдигна очи. Там, над третата стена, се подаваше бръсната черна глава. Зъби и очи белееха в нея като пуканки. Така озъбен, арапинът изглеждаше, че се хили.

— Мерджан ага — подсказа някой край Байрактар. — Началник на черните евнуси.

Толкова бе нужно на Мустафа Байрактар: един иззад свещената стена да му се озъби.

— Я отваряй! — изкрещя той към скопака тъй яростно, че жилите на врата му се откроиха.

— Защо да отварям? Не е наредил султан Мустафа.

— Кой? — изригна войникът. — Кой, рече ти, скопена свиньо? Султан на скопците, това е Мустафа! Друг е нашият повелител, законният султан на Империята: Селим хан! Отваряй, твоята черна майка!

Безредни викове заглушиха гласа на Байрактар, войската се нажежи, дочула ругатни и псувня. Не един си пробиваше път напреде, мнозина обърнаха своите приклади към Вратата на блаженствата.

Изтълкувал другояче туй действие с пушките, Мерджан ага се досети, че е твърде удобен нишан с черната си глава върху синевата. И веднага се скри.

— Отиде да отвори! — изтълкуваха другояче пък изчезването му войскарите и отпуснаха приклади.

А Байрактар, с налети очи, с криво от напрежение лице, не изпускаше из поглед позлатената ключалка.

Тя не изскриптя.

Байрактар скочи от седлото, сграби през раменете шейх-ул исляма, помъкна го към малката вратца, вградена до голямата. Байрактар изкара пищов и взе да блъска с дръжката му по нея.