Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тъй се разхождаха разни везири до Румели фанар, а Кабакчиоглу — убеден в своето призвание любимец на народа — им хвърляше в лицето скромността и простотата си, своята вяра, че не ще се намери правоверен, който би посегнал на живота му.

Стотината арнаути, водени от Хаджи Али, се изправиха на склона над Румели фанар, когато и последната светлина угасна в прозорчетата му. Само големият, призрачно висок, самотен огън от кулата показваше, че селото не е мъртво. Около огъня обикаляше стража — черни, несигурни сенчици.

— Петима нека се промъкнат тихо, да изведат език! Из първата къща. Внимавайте да не ви видят! — нареди Хаджи Али.

Петима арнаути оставиха конете си и се засвличаха бавно. Склонът беше гол, но нощта — тъмна. А навярно и огънят заслепяваше стражите горе, та не забелязваха как към селото пълзят няколко петна.

Дружината не чака дълго. Ония се изкатериха обратно, като влачеха нещо шесто, овързано на вързоп.

На върха го развързаха — беше ямак. Изблещен от ужас, той се надяваше, че сънува и ей сега ще се събуди.

— Ще ни водиш! — изсъска на педя от лицето му Хаджи Али.

— Ка-кво… къ-де? — едва преметна език езикът.

— Направо у Кабакчиоглу. И да не ти скимне да викаш; прерязвам ти гърлото като на пиле!

Ямакът едва сега проумя какво му готвят: да предаде вожда си, надеждата на простите войскари! Още неразмислил, той вече набираше въздух, за да излезе неговият вик по-силен. Но в същия миг две ръце вклещиха врата му.

Пред очите на ямака заигра, сърцето лупаше лудо, китките напираха в клупа въже — той падна като отсечен.

— Ще говориш ли? — без да изпуска шията му, съскаше Хаджи Али, а арнаутите гледаха двамината с кръвнишко безразличие. — Малко ти остава, ще говориш ли?

Ямакът беше се надценил; нали без мисъл се прежали, мисълта го разубеждаваше — неговата жертва би била напразна.

„Да“ — направи знак, та желязната хватка отмалко освободи гърлото му.

— Там… Първата къща вляво от фенера — прохърка той. — С един прозорец и четири стъпала.

Хаджи Али ловко напъха парцал в устата му.

— Двама ще останат при него. Разберат ли, че е излъгал, да го свършат!

Обърна се към дружината:

— Тръгваме! Дотам са триста аршина. Ако дебнем, може да ни усетят. Ще юрнем открито надолу. И без да ви казвам, знаете: един от нас не може се върна, не отнесем ли главата на Кабакчиоглу.

Всичко стана за броени мигове.

Арнаутите се понесоха из склона, като че се срива ронливият бряг — изсипаха се в Румели фанар и задръстиха късите му улички, преди кучетата да лавнат; колибата на Кабакчиоглу бе окръжена тяло до тяло, когато се чу лай, но още — нито един гърмеж; първият гръмна в мига, в който го заглушиха силни удари — арнаутите къртеха вратата; откъм кулата зачести стрелба, докато десетина убийци се намъкваха вътре и там под писъците на жени и тъщи преораха с ножове одъра, върху който спеше цялата рода Кабакчиоглу; вече започна бой, когато десетината извлякоха тежкия труп на вожда.

Двадесетте арнаути, незаети с тази работа, се отстрелваха — стражата бе сънена, стресната и сплашена, та не свърши много нещо. Цялата патърдия струва на Хаджи Али трима души.

Дружината изкачваше склона, сподирена от редки изстрели, нарамила Кабакчиоглу. Спря горе, при първия храсталак, стовари трупа. Из десетките рани на вожда кръвта струеше, като кога изстискваш сюнгер. Един арнаутин приклекна, разкопча ризата на Кабакчиоглу и много сръчно отдели главата му. Толкова е от човека.

Нагодиха главата в чулена торба. През гъсталака вървяха бавно — конете се дърпаха. Но щом излязоха на открито, понесоха се като бесни. Още една кърджалийска нощ. Последната.

През тази последна кърджалийска нощ далеко от Румели фанар — на отвъдния край на света — умираше друг един. Неговата смърт не беше ужас, огън, изстрели и писък — тя напомняше тихо завръщане. Връщаше се в родината Иван Замбин.

„Във Враца е пак гроздобер — най-хубавите дни във Враца… Между лозите по Веслец и Джамбазки връх белеят кърпи, шаренеят ръкави, бляскат малки огънчета — обеци и гривни. Мургави ръце се подават изпод шарения ръкав; колко неизказано красива може да бъде една женска ръка, най-топлото, най-грижливо и ласкаво, което е създал бог!…

На мама ръцете… или на кака? Защо ги държи върху гърдите ми, защо притиска тъй силно? Тежи, много… Но то е завивката — тежки са завивките тук! Но мене са завили с шарения козяк: черно и бозаво; с широки огнени черти. Мятаха го отгоре ми в каруцата, когато се прибирахме от лозе, а аз спях с глава върху маминия скут.