Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но и в това свое заключение историята се съмнява. Тя лесно приема низките човешки доводи: жажда за пари, за власт, завист или отмъщение. Но види ли се принудена да признае някому, че е бил движен от човешки подтик, историята губи увереност — твърде лошо мнение има тя за човека. Затуй (загдето не успява да обясни достатъчно разумно, сиреч достатъчно низко причината за похода на Мустафа Байрактар) тя просто заявява, че тази причина е неизвестна. Забулен с тайна, до днес неразгадан заговор — казва тя.

Така Мустафа Байрактар яздеше с неясни за историята подтици към Стамбул. Хубаво, че и за съвременниците му бе неясно кое подгонило Байрактар от Подунавето към Едирне.

Нищо не знаеха и Байрактаровите войници, а и не им трябваше да знаят. Те течеха в гъст строй, весели, загдето ще падне нова патърдия — беше ги налегнала скука след примирието с русите.

В този строй човек можеше да види познати лица. Тук бяха някои Карафейзиеви, да не говорим за Пазвантоглувите. Най-отпред, току зад жребеца на Байрактар, яздеше сам си Гяур Имам — разпопеният поп, който се отметна от Пазвантоглу, щом Пазвантоглу се отметна от съюза си с раята.

През Румелия походът премина без всякакъв зулум.

Байрактар показваше, че към столицата напредва не враг, а приятел. От всички възможности го плашеше само една: някой да не узнае преди време намеренията му — това би накарало Мустафа хан да удуши затворения си братовчед.

Когато до Едирне остана ден път, Байрактар изпрати там вестители: великият везир (който след края на бойните действия не бе в столицата) трябваше да бъде спокоен — Мустафа Байрактар идеше, за да върне на Стамбул неговия първи велможа и да внесе в Топкапу зеленото знаме, което прашасваше в Стария сарай подир примирието.

Великият везир прие вестта с облекчение; нему бе стигнало до гуша и заточението, и двусмислените писма на Мустафа хан, който по неизречени съображения предпочитал войските да не се прибират в столицата, и всекидневните метежи на еничарите в Едирне, и обидното всевластие на Кабакчиоглу. С една дума, великият везир Челеби Мустафа паша (още един Мустафа — това беше някаква година на Мустафовците!) посрещна Байрактар като свой избавител.

Цяла неделя остана в Едирне Байрактаровата войска, а за неделя време порасте пет пъти. Към нея се прилепиха дружините на други румелийски аяни — изпрати няколко хиляди мъже дори Тепеделенлията; заговореше ли се за поход срещу Стамбул, аяните бяха на един ум.

Каквото и да е, макар властта на Селим хан да се запомни с незапомнено размирие, никога Селим хан не я докара дотам: на ден път от Стамбул стоеше цяла Румелия. А след още два дни Байрактар получи вест, че отвъд Пролива стояла пък половина Анадола. Сега вече Стамбул нямаше накъде.

Тия трийсетина аяни, близо сто хиляди войници не знаеха точно какво искат от Стамбул. За тях бе важно да докажат на Стамбул, че вече не той, а те управляват държавата. То не означава, че трийсетината малки султани и сто хиляди войскари имаха една воля, не. Но в едно различните им воли се схождаха: Румелия и Анадола желаеха да живеят сами за себе си, да не им се месят нито султан, нито Диван. Как смятаха да постигнат тази небивала аянска свобода? Ами че те бяха я постигнали, оставаше да я подпечатат. Тъкмо за тази работа се надяваха на Байрактар, най-силния и почитания помежду им.

С една дума, ако преди петнайсет години Селим хан бе свикал в Едирне главатарите на размирието, за да се спазарят, сега дойде ред за пазарлък с аяните. Той едва ли щеше да излезе на Портата толкова евтин, както онзи — размирието през последните петнайсет години подкопа до темела султановата власт, превърна се от пръсната в стройна сила: аянството.

В стана си под Едирне Мустафа Байрактар приемаше непрекъснато нови и нови аяни; нови дружини — към войската си. Сякаш цяла Румелия, навдигаше заякнала в метежа снага, за да отърси от себе си болнавата султанова власт. А великият везир, глава на тази власт, примирено очакваше помощ от Байрактар, надяваше се и нему да подхвърлят кокал при делбата.

Към средата на юли русчушкият аян обяви, че тръгвал за Стамбул с аянските войски и с преполовените от бягство еничари на сераскера. За да върнел зеленото знаме в Топкапу, на мястото му. А през нощта преди похода към Стамбул из стана се измъкна неголяма дружина — стотина сеймени. Байрактар може би изпращаше съгледвачи.

Дружината препускаше стремглаво, май се боеше нещо да не ѝ избяга. Стотина арнаути начело с Хаджи Али ага цепеха равнината, преминаваха реките по бродове, отбягваха пътищата. На кърджалийски налет приличаше техният бяг; арнаутите не се помнеха от радост, че ще възкресят угасналото кърджалийство за някакво късо денонощие.