Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Както и да е, стъкми се. Сложи в джоба дебелото писмо, а в другия — кръста; кръста, който бе съпровождал из труден път всички Замбиновци.

Потрябва му повече от час, за да се завлече някак до дома на генерал Горич. Стигна, а не посмя да позвъни. Ще се разтичат слугите, ще се разбута целият голям, многолюден дом. Не искаше. Прекалено дълго бе използувал доверието на генерала. Сега, когато идеше като оглашен пратеник, щеше му се да пристъпи с истинско достойнство, без да се натрапва.

Хубаво, че още беше почти хладно — не премръзна, както много пъти пред вратата на Горич. Рееше поглед към водите и ниското небе — с месеци не бе гледал нищо, освен насрещната стена и дворчето. Крачейки, прекара през ум новините, които бе му съобщил преди два месеца генералът: смъртта на Пазвантоглу и клането на видинските архиереи ден преди това, метежа в Стамбул и низвержението на Селим хан, българските доброволци и огромния труд на общината в Букурещ по изхранването и въоръжението им. Град от новини! Кой би ги предвидял миналата година! И нямаше ли малък дял в тия събития Иван Замбин, комуто междувременно не остана един приличен сюртук?

Остро скриптене, тропот… Ще рече, Горич си е бил дома, не се прибираше, а излизаше из къщи. А защо върху покрива на колата му се поклащаше камара денкове и кошници?

„Заминава!“ — примря Замбин; само това бе изключил, то би объркало всичките му постъпки.

— Ваше сиятелство! — изстъпи той пред портата.

Коларят спря. Вратичката на каретата се открехна и през нея лъсна широкото, червено лице със сиви вежди, по-сърдито отвсякога.

— Една дума, ваше сиятелство! — Нозете на Иван се огъваха от слабост и вълнение.

— Заминавам! — рязко го прекъсна генералът.

И забелязал отчаяния поглед на българина, махна му:

— Качете се при нас!

Замбин седна в своя отрит сюртук между дъщерите на генерала; чувствуваше изпитливите им очи, хлада на тяхната господарска любезност.

— За колко заминавате, ваше сиятелство?

— Бог знае! — Генералът беше ядосан до немай-къде. — Отиваме на село. Не съм за тия прекалено тънки дела, за прекалено тънката дипломация на негово величество.

— Нима завинаги… — разкри с две думи отчаянието си Замбин.

— Бог знае, казах ви. Ще трябва да се свържете с княз Куракин. Той поднася на царя всички книжа по войната във Влахия.

— А войната? Нищо ново ли няма за нашите… за вашите войски?

— Войната! — избухна „екатерининският“. — Има примирие, днес ми съобщиха. Безсрочно примирие с Портата. За времето, което загубихме да гадаем дали Бонапарт не насъсква срещу нас султана, та да ни удари неподготвени, за същото време можехме да стигнем Константинопол! Портата е разсипана, не успява да събере войските си; Румелия и Сърбия кипят; към Влашко се стичат хиляди доброволци — защо не използувахме обстоятелствата, питам?

— Защото тъкмо това би искал Бонапарт: да отпратим войските си оттатък Дунав и да оголим цялата своя граница.

Беше прекъснала гневния поток думи на мъжа си генералшата Горич, суха, побеляла, със стиснати устни и щедро подправено лице госпожа.

Генералът я стрелна сърдито; жена му, види се, повтаряше онова, което се стараеха да му втълпят разни царски адютанти. А Горич бе израснал в друго време — когато покойната царица работеше със замах, не се оставяше да я отвръщат от целта ѝ опасности и подозрения.

— Бонапарт! — изръмжа в отговор той, сякаш би смачкал под нокътя си това нищожество.

Погледна Замбина вече без гняв, почти виновно:

— Малко можах да сторя за вас, Иван Афанасиевич, малко. Е, какво? Негодни излязохме ние за високата политика… Бонапарт и Селим, Тилзит, разни пълномощия — колко много неща се събраха, за да попречат на една съвсем ясна, проста и необходима работа: да изгоним турците, откъдето са дошли.

А то ще стане — заговори той увлечено, — вярвайте ми, приятелю! Всичко го подсказва: все по-честите бунтове на турските роби, растящата слабост на Портата, метежите на самите турци срещу техния султан, укрепването на Русия — всичко! Но кога? Това е, Иван Афанасиевич: кога? За историята няколко десетилетия са миг, а за нас — цял един живот. Както и да е, вие ще го доживеете, млад сте още.

И като забеляла болка в погледа на българина (нали Иван хубаво знаеше, че годините, които има да живее старецът насреща му, са повече от неговите собствени), Горич внезапно протегна ръка, взе Замбиновата.

— Сбогом, приятелю! Не губете вяра! Най-лошото е зад гърба ви; българите излязоха пред света. Със свои книги, със своя община, свои войници. И да си вървите, пратеникът, който дойде след вас, не ще обяснява вече кой народ живее отвъд Дунава и какво иска; свърши безвестният живот на българите.