Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Иван застана отвън, край каретата. Боеше се, че ще заплаче — колко слаб е вече, от нищо губи глас, изменят му ръцете, треперят.

— Сбогом, ваше сиятелство. Дано народът ми не ви забрави!

Каретата беше свърнала зад ъгъла, а Замбин продължаваше да стои пред генералския дом. Кой знае защо, след раздялата с Горича не само не почувствува тъга, ами, обратно — увереност, че едва десетилетия делят народа му от свободата.

Грижливо сгъна пълномощията си, прибра ги. „Дали вече да не се махам оттук и аз? — рече си ненадейно. — Какво остана повече да върша? Там, във Влахия и Подунавето, из Балкана, там ще се реши всичко…“

Да се върне! — Лесно беше да го пожелае. Между Петербург и България имаше не само хиляди версти и два месеца път — имаше и война, още незавършена, с неясен изход. Хиляди версти, два месеца и двеста рубли, които не би намерил. Молба до българския комитет в Букурещ? Как не! Сега, когато всяка българска пара е нужна за храна и оръжие на доброволците. За какво ще тежи и той на тия пари?

За какво наистина? Беше ли сигурен, че ще дочака пролетта (зиме не би посмял да пътува)? Може би много по-скоро щеше да завърши пратеничеството на Иван Замбин — подранила на север южна птица.

Отново тътен от хиляди копита, отново облаци прах над пътищата на Румелия. Отново поход. Ама нали кърджалийството изживя дните си — дори последният свободен разбойник миряса! Вече четвърта година Кара Фейзи управляваше родния си край, доказваше на брезничани колко късогледи са били, кога отритнаха едно сополиво потурначе от своя град и така го принудиха — наместо табак, обущар или кафеджия — да стане Кара Фейзи. През хиляда осемстотин и осмото лято плътно, синор о синор покриваха Румелия аянски владения. „Да няма каза без аян!“ — с този неписан закон завърши размирието; узакони властта на довчерашните разбойници. Кой тогава вървеше в десетохиляден поход към Стамбул, кой пречеше раните върху земята на Румелия да зараснат?

Русчушкият аян, Мустафа Байрактар, отиваше срещу Стамбул.

Май през трийсетте години, докато размирието показваше на какво е способно, бе липсвало само това: един аянски поход. Та размирието, види се, не искаше да улегне, преди да покаже и него.

Ще рече, на довчерашните главатари, а днес законни управници на Румелия, Румелия бе станала тясна. Уверени в мощта си, аяните желаеха да я наложат и на Стамбул. Нека най-сетне се разбере кой управлява държавата!

А защо точно Мустафа Байрактар яздеше начело на големия поход?

Дълга е тя за разправяне и не съвсем ясна.

Могъществото на Байрактар бе донякъде наследено; през петнайсетте години вражда между Пазвантоглу и Портата Русчук спечели — единствено вярно на султана аянство в Подунавето. Селим хан обсипа с милости Русчушко, стараеше се всякак пред тамошната рая, за да не бият толкова на очи Пазвантоглувите милости към видинлии. Всичко туй Мустафа Байрактар наследи наготово от Тръстениклията. Но истинската важност на Русчук започна от войната с Русия, защото за Влашко се минава през Подунавето, а от цялото Подунаве Портата разчиташе само на Русчук. Затуй Мустафа Байрактар бе оглашен за сераскер на войските, затуй го и направиха паша. Така той стана безспорен господар на цялото Подунаве, аянът с най-голяма дружина в Румелия.

Дотук работата е ясна. Неясното започва с целта, която постави Байрактар на своите войници, макар никой от тях — дори бюлюкбашиите им — да не я знаеше.

Дълбоко в себе си, споделено само с най-близки приятели, Байрактарят реши да върне на престола Селим хан III. Историята не обяснява тази внезапна привързаност към един паднал султан, понеже Байрактар не бе съчувствувал на същия султан преди неговото падение. Наред с другите румелийски аяни, и русчушкият бе наричал новия ред и новите данъци опасна приумица, бе се старал Селим да не успее в своите начинания, които означаваха край на аянската власт над Румелия.

Историята изтъква разнообразни причини, за да обоснове хитроумния заговор, който движеше към Стамбул десет хиляди мъже. Тя изброява тия причини, после ги отхвърля една по една като невероятни и стига накрай до плахо предположение: може би Байрактар е бил толкова доблестен, че го е отвратило насилието над халифа. Може би безизходицата, в която изпадна Стамбул след свалянето на Селим, е пробудила у Байрактар болка за застрашената му родина, страх пред бъдещето. Може би Байрактар е разбрал, че само Селим — този неповторим, злочест и неразбран турски владетел — би закрепил империята на ръба.