Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сега пълзеше из гъсталака по синорите — ту нагоре, ту напреки на хълма и пак нагоре, и пак напреки, — за да стигне своята нива.

Вече застана на ръба ѝ. Наведе се, плъзна длан по пръстта, напипа някое-друго зърно. Не, не беше окапало много житото; не успяха да затрият берекета на Стоян, той щеше да си го прибере.

Без страх напусна спасителната сянка на синора, гмурна се до пояс в житата. Без страх хвърли салтамарка и ризата му светна отдалеко. По дяволите стотината султанови копои, по дяволите фермани и забрани! — Жътварят започваше боя за своята земя.

Нахлузи паламарката на лява ръка, притисна под мишницата ѝ сърпа, за да освободи за малко дясната. Прекръсти се — тържествено, така се кръсти войник пред единобой.

— Да помага бог!

Каза го с глас. Друг би трябвало да му го каже, да благослови началото на жътвата, но жътварят беше сам — едничка жива душа посред нощното поле.

Бе се молил за няколко часа жътва — сега му се чинеше, че са изтекли дни, а продължаваше да се моли за още. Нека още час закъснее слънцето, нека продължи още благословената тъма! Защо, господи, си направил юнската нощ тъй кратка, как не предвидя, че робът ще потърси закрилата ѝ?

Паламарката гребеше ръкойки класове, подаваше ги на сърпа. Той със съсък ги прерязваше, две ръце сваляха класовете в права редица, нозете отмерваха нова крачка на чакъма. Две движения и трето, две и трето… Прастари, точно размерени движения, в които няма нищо излишно.

… Ръкойка след ръкойка. Низ снопи отбелязват Стояновия път по стърнището, а Стоян жъне и жъне. Наведен над чакъма, той не вижда как на изток небето избелява, как угасват звездите. Не в тъмница — в сива дрезгавина белее ризата му; само слепец не би забелязал, че из къра има жътвар. А само един сляп от усилие жътвар не забелязва как из крайселския гъсталак запъплят нагоре по пътя две сини петна. Сиво-синьо с червена ивица.

Бостанджиите! Двама убийци дебнат своята избрана жертва, две дула скоро я улавят в прицела си. Като немигащи очи те за малко се взират в широкия, беззащитен гръб на жътваря, търсят по-сигурно място. Те не бързат — знаят, че човекът на нивата е дълбоко захласнат в своя обред и не ще вдигне очи, и не ще се махне, докато не го завърши.

Ръкойка след ръкойка падат в ред; пръстите са зарасли о паламарката, сърпът се е превърнал в остро продължение на човешката ръка. Ето, не успяха — султан и Диван, и везири, и бостанджии, — не успяха да противопоставят човека на земята, да се насладят докрай на раздялата им. Те пак са едно: земята в своята плодовита всеотдайност и човекът — готов да защити плода ѝ с живота си. Не първият бой в тая вековна борба е неговата налудничава нощна жътва и навярно не последният. Хиляди войници на българската земя не са се завърнали от нивята; не ще се завърне и този.

Бостанджиите не позволиха никому да го прибере. Вкъщи ужасено хлипаше снахата, дечурлигата се щураха наоколо ѝ като попарени. Станчо вършееше не на себе си из двора, отиваше до кръчмата, връщаше се и отиваше отново. Има ли по-страшно от туй да знаеш, че баща ти лежи непогребан под знойното небе на Тракия?

Понякога, излязъл накрай село, синът виждаше ято птици. Те кръжеха спокойно над хълма, спускаха се и дълго не се издигаха пак. Конарските ниви хранеха птиците божи.

Не тях гледаше синът с незаровения баща. Друго го приковаваше накрай село, откъдето се вижда целият кър: гледаше как ятата изхвръкват из житото с писък и пърхане, как се пръскат безредно. Усещаха орел.

Първо един, после три и повече се виеха над хълма със Стояновата нива, прицелваха се и се спускаха като камък. Несвестен, синът чувствуваше болката от яките им клюнове, от ноктите им в мишниците на баща си.

На хвърлей място от село орлите довършваха Стояна, последния син на Стано Мухтар в Конаре. А в къщата, издигната из пепелището такава, каквато е била, се щураха с подплашени очи вече Становите правнуци. Стоян бе удържал думата си (на хора като него можеш вярва): не се затри Становата рода.

Кара Мустафа се предаде преди есента. Преди гроздобер султановите бостанджии опразниха селата, строиха се във Филибе и потеглиха за Станбул. От две страни на пътя им се люлееха сивожълти жита с празен клас. Невиждан глад, насила глад чакаше Филибешко.

Това бе победата на Мустафа хан над размирието.

Трета година живееше Замбин на руска трапеза, надяваше се на руска помощ. Но чак тази, своята последна година в Петербург, взе да разбира, че наистина (както бяха му казали при първа среща руските управници) избавлението на народа му не е близко.