Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ако и Стоян би умеял да отвори уста, едва ли би стигнал дотам. Но той не само не умееше — ядосваха го още повече звучните попържни в кръчмата. „Голи думи! За такова ни бива, на това сме кадърни ние — да търпим и псуваме. Как не разумяват бе, уж стари мъже, че нещо трябва да направим, че така не може…“ И хвърляше зли погледи към конарци.

Изглеждаше, че през някой от тия тежки дни той ще скочи и вземе да троши наред; че ще избухне в бяс — порой от ругатни и удари. Очакваха го, та навремени поглеждаха скритом към жетваря-единак, за да разберат докъде е накипяла мъката му.

Нищо не разбраха те. Не разбираше сам себе си и Стоян, иначе би доловил, че мислите му поемат опасни пътеки; че злобата го души все по-непримиримо, гневът на червени тласъци го заслепява, а той вече не върви, ами тича из пътя, който отвежда никъде.

Можеш ли да искаш от такъв един, обсебен, пиян и заслепен, смислено действие? Вярваш ли, че такъв един ще сподели и потърси помощ, преди да се втурне, за да се разправи със себе си?

Бяха го видели вечерта как излиза из кръчмата изпълнен с неопределена закана. Без да щат, се отдръпнаха пред него — стори им се, че тяхната мъка е добила човешко лице и преминава пред очите им, безпомощна, но решена. Изпроводиха го с поглед до ъгъла. Ако беше друг, не Стоян, навярно биха го и заговорили. Но той бе Стоян — човекът, който смята, че неговата работа си е негова работа.

Тази вечер мъжете се прибраха разтревожени — уж нищо ново не беше станало, а очакването надвисна над Конаре по-тягостно отпреди.

Къщата стихна съвсем — никакъв шум. Син и снаха, дечурлига спяха дълбоко. „Спят! — рече си Стоян. — Могат да спят, докато се рони житото!…“

Още не бе домислил какво ще прави, но вече тръгна: изхлузи се из постелята, занавива около кръста дългия пояс; по-стегнато, по-ниско — така се запасва човек, когато ще жъне.

Притисна с все тяло вратата, за да не изскърца. През средната одая с оджака премина на пръсти, бос. Познаваше дотолкова дължините и ширините в бащиния си дом, че вървеше сякаш дене — без да докосне ръб.

Бащиният му дом… Преди петнайсет години Синаповите го изгориха до дъно, а Стоян и син му го издигнаха, какъвто е бил, тъй, както в него бяха се раждали и умирали много хора от едно коляно.

Тръсна глава, уж да я избистри, и се запромъква покрай дувара. Там, в сайванта под плевнята, бе приготвил всичко още преди две недели. Намери го опипом: паламарката, сърпа. Усещаше между дланите си сухите им, огладени от годините дръжки. Тъй дълго бе просмуквала и съхнала човешка пот по тях, че бе превърнала дървото сякаш в камък.

Излезе из плевнята и се ослуша. Тихо. Конаре спеше. Дали не спят и султановите бостанджии? Нали и те са хора, защо не се отпуснат за една къса лятна нощ, защо не ослепеят за няколко часа? Толкова стига — до изгрев.

Ама какво до изгрев? Нима Стоян смяташе, че за тия часове ще ожъне нивите си — своите много ниви, на които всяка година жънеха по пет и десет души? И що от това, ако успееше да навърже дори сто снопа за тази къса нощ? Как ще ги откара до плевнята си, как ще овършее? И какво променяха сто снопа в зимата на цяла челяд? Не готвеше ли Стоян безсмислена жертва, ничий курбан?

Не ничий. До Стоян бе дошла през поколения роби, воювали за всеки чувал зърно, повеля без обяснение: не бива да отстъпиш крина жито! Откъде-накъде — след като поколения бяха воювали и давали жертви, без да питат — точно Стоян трябваше да разсъждава? Знае ли войникът защо го водят на заколение?

Пристъпваше по улиците, все в сянката на дувари и плетища, превърнат в слух и зрение. До края на Конаре оставаха три-четири къщи. Веднъж да ги подмине! Той беше добре премерил: тук къщята завършваха с бахча, а тя — с храсталаци. Храстите вървяха от две страни на пътя към нивите, сливаха се със зашумените синори.

Ако работеше с ум, Стоян едва ли би се промъкнал — нощта беше светла, прозрачна. Но той напредваше без мисъл, отгатваше врага по някакъв дъх на тъмнината. Не разбра как се е изнизал из село — само помнеше, че навремени бе пълзял, притиснат о земята, и бе попивал топлината и — грееше като подница; навремени беше застивал, свит в тънката сянка на някой храст, и пресмятал как ще юрне при първия вик на стражата и ще тича, докато може, защото така е по-трудно да те улучат.

Почти не повярва на очите си, когато съгледа през рамо къщята вече далеко. Те проблясваха бяло-зелено в зелената светлина, заспали, мъртви. Мигар бе извървял, изпълзял целия този път?