Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Неузнаваемо бе Конаре през тия две седмици, откак бе прочетен султановият ферман и около селото се настаниха на денонощна стража петдесетина бостанджии. Уж всичко — небе, планина и поле — не беше се променило, а все пак издаваше напрегната тревога. По-малко страшно бе в Конаре дори през голямата суша или по чумавото. Тогава бедата идеше от себе си, изпращаше я самото естество, та тя се връзваше с всичко: всичко бе загубило своите здрави цветове и звуци — страдаха по равно земя и хора, линееха и проклинаха в един глас, в съзвучие.

Сега бедата идеше насила, предизвикана и заповядана, за да наруши прастарата връзка между земя и човек, да ги противопостави и се наслади от страданията им.

Отначало — когато селският телялин изчете пред конарци фермана — никой не повярва на ушите си: каква ще е печалбата на Мустафа хан, ако измори от глад Филибешко, най-богатия си край? Ала щом се чу, че тук и там войската вече стреляла по всекиго, мярнат из къра, селяните се стъписаха.

Никой не спа през онази първа нощ на обсадата (само обсада можеше да бъде наречен новият живот на Конаре). Тия мъже, жени или старци открай време си знаеха, че султанът и раята са врагове — с такова познание иде на света и последният роб. Всякакви лица бе взимала враждата им, като почнеш от данъка и ангарията, та свършиш до бесилките. А с насилието бяха се изработили и стотици лесни или трудни начини на борба — като започнеш от бягане из гори пред побирчиите, та свършиш с хайдутските боища. Днес излизаше, че не всички лица на тази вражда са познати — тя бе получила едно ново, неизвестно.

Конарци употребиха цялата първа нощ на обсадата, за да мислят. Извън село (та зидове и дървета да не крият къра) обикаляха султановите бостанджии с пушки под мишница, уж нехайни, а зорки. Зорки те бяха не поради много ревност; бостанджиите просто озверяха от първия си миг във Филибешко. Влудяваше ги жегата на открито; тъпото мълчание на раята; това, че трябваше да получават всеки залък или глътка вода с побой. Може би донякъде ги влудяваше и безсмислието на задачата им — никой от тях нямаше да спечели, ако измори отглади конарци или кричимци. Друго е палежът, грабежът, да кажем — той се заплаща.

След като не спаха цяла нощ, на заранта конарци се събраха край дуварите и в кръчмата. Не че бяха измислили нещо, ами им се щеше да са наедно в своята странна беда.

Те все още не я схващаха в пълната ѝ тежест — малко ли щуротии е измислял Диванът, а колко от тях е довел докрай! Ще поклечат ден-два бостанджиите; ще разберат, че работата е съвсем шантава, и ще се ометат. Ама не бѝ.

Мина седмица. Всеки неин ден падаше върху плещите на конарци. Знаеха, че житото прегаря; като да чуваха в напрегнатата мъртва тишина над село безброй дребни, чести удари, сякаш от едър дъжд: капеха презрелите зърна. Отиваше залудо труд и мъка, идеше насила глад, отлагаше се непразнуван големият празник — щеше да мине без жътва тази година.

Година без жътва. Чий ум проумява такова?

От векове селянията из Българско не помнеше мир и ред, но през всичките тия векове — докато българинът бе заравял изклани родители и деца, докато бе се крил из землянки и бягал пред еничари — не запомни година без жътва. Другото идеше и си отиваше: беди, страх, дори родители или деца — колкото и да те боли, че си отиват. Само земята си беше все тая, вечна. Най-ценното, което си поел от поколенията и трябва да предадеш нататък.

Хората бяха я работили през всичките тия векове, макар да знаеха, че от упоритата привързаност на роба към земята добруват и се множат господарите. Понякога мъжете бяха излизали на оран въоръжени; понякога жените бяха жънали, слепи от сълзи, защото се случваше по жътва да бъде погребан близък човек, а всички годни ръце трябваха на къра.

Понякога някой не беше се завръщал от нивата си. Ако след такъв ден неговите не го намереха, знаеха си, че вече не ще го видят — потънал е из робските пазари. Но се случваше и да намерят своя баща, мъж или брат омазан в спечена кръв, хвърлен по очи върху браздата.

В такива вечери селото до късно чакаше да донесат загиналия. Всичко живо излизаше на улицата — плътни върволици тъмнееха покрай дуварите открай село, та до църквата.

По някое време откъм полето се задаваше каруца или просто четирима с тарга. Мъртвият преминаваше за сетен път по улицата, из която някога бе тичал по ризка, по-късно — играл на ашици и още по-късно — подпирал плетищата на приказка с комшийските щерки. Сега той я изминаваше с краката напред, а на месечина кръвта върху ризата му изглеждаше черна. Подир умрялото пристъпваха жена и деца, хлипаха тихичко, а мъжете не издаваха глас — винаги бе чудно тихо такова завръщане.