Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Същата участ сполетя една орта стамбулски бостанджии, тръгнали с побирчията — дано вземат данък от султановите аргати. Аргатите им показаха хартия с подписа на главатаря, настояваха, че вече са издължили своя данък, и това е. А когато бостанджиите взеха да бият, някой вече бе обадил в Оброчището какво става, та Кара Мустафа довтаса със стотина души. Боят бе кратък (защото селянията сякаш се сля с Карамустафовата дружина) и завърши с пълна победа на Филибешко над Портата. Оттогава Стамбул като че забрави странните събития по Марица, и без това си имаше работа да сменя султани.

Така живееше през лятото на осемстотин и седма година Филибешко. Слънцето грееше весело — мнозина му се зарадваха отново след много лета на сляп страх и сляпа мъка; житата се печеха под жежко-бялото тракийско небе, а селяните си викаха, че за първи път от десетилетия насам ще има мирна жътва.

Точно по туй време Диванът на новия султан разсъди, че Мустафа хан не може да се надява на власт, ако не покаже, че властвува.

Уж неговите везири бяха обявили, че скъсват с всички мерки на Селим хан, бяха порицали безсилието му против смута. А дойде ли да се оправят те, тръгнаха досущ в Селимовите стъпки. Борбата срещу размирието, която поведе Мустафа хан, приличаше на Селимовата по туй, че и новият султан избра не най-силния, а най-дребния размирник за своя жертва: Кара Мустафа със стан Оброчището.

И още в едно Мустафа хан повтаряше изцяло Селим хан, макар историята да не го брои за владетел и да отделя едва три реда за управлението му (колкото трябват, за да се съобщи, че не бил никакъв владетел): Мустафа хан беше султан. Преди петнайсет години Селим забеляза между безбройните размирници из Румелия най-опасния, при все че по него време малцина различаваха из тълпата хаирсъзи Осман Пазвантоглу. И Селим му обяви война на смърт, почувствувал откъде иде заплахата за властта му: от измамния съюз между господар и роби.

Сега пък Мустафа хан насочваше своя удар срещу Кара Мустафа също неслучайно: помашкият главатар също залагаше на съюза си с раята.

Понякога историята смята някои неща за толкова дребни, та направо ги отминава. Станът за Оброчището бе наистина малък, но борбата срещу него — последният поход против размирието в Тракия — значи много: тя доказва, че и най-сополивият султан си е на място, щом става дума за селянията.

Походът вдигаше прах из стария път от Стамбул през Едирне към Филибе. Тя се задържаше дълго, преди да слегне — тъй безветрена бе маранята над Тракия, че и ястребите не намираха течение, дето да ги издигне или спусне; стояха дълго като приковани и накрай сякаш падаха.

Аскерът се влачеше из прахта. Над житата — високи, червеножълти, огънати от тежкия си клас — се виждаха само бостанджийските гугли: ято сивосини, с червена ивица птици се носеше зловещо над нивите.

Чак пък зловещо! Какво са хиляда грабливи птици върху изобилния харман на Тракия; как биха попречили в празника на земята, в утрешната жътва хиляда сънливи мъже?

Не просто мъже, а войници. Страшно могат да навредят дори хиляда мъже, когато са войници. Недостатъчни, за да преорат и засеят нивите между Марица, Чепинска река и Въча, но достатъчно много, рекат ли да изпепелят от Белово до Стамбул и да отменят тържеството на земята.

Бягайте, крийте се, изведете из планината челяд и добитък, мирни хора! Иде войска — пазете се от войниците! Те не са орали, за да знаят цената на потта ви; техните деца не плачат през сушави години, за да познават ужаса на гладен плач; те ще бъдат сити, дори да изпепелят всички жита от Белово до Стамбул — войникът е винаги сит.

Спасете децата си от войниците, мирни хора — труда си не ще опазите!

— Децата прибра ли? Няма какво да се мотаят по пътя, кога иде войска. Накрай слугите да запънат портата! Баща ти не ще се сети — като нищо ще зяпа, пред дюкяна. Кажи му да спуска кепенци и да се прибира! Сетне прескочи през комшулука до братови си — снахата навярно пак обикаля по гости, а вратите им ще зеят, запъни хубаво и тях! То добър господ, че не им даде деца — на такива децата растат по мегданите.

Друго няма, за другите кахър не бера. Който се е отделил, сам да му мисли!

Всички тия заповеди и съждения Стамена изрече, докато мигнеш. Стоеше до прозореца, но оттук улицата не се виждаше. През гъстата асма над двора проглеждаха къдрави късове вечерно небе.

„Защо войска, пак ли зулум?“ — мислеше си тя без тревога, защото във Филибе размирието не беше припарвало петнайсет години. Но Стамена мислеше сега не за Филибе, а за Конаре; макар родното ѝ село да бе на два-три часа път, на Стамена то се струваше безкрайно далеко.