Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но не всички. Като се каже, че някой си се хвърлил в размирието отглади, то не бива да се разбира прекалено просто. Гладът е не само глад — да те пие под лъжичката и да ти се вие свят, — гладът е и обида, и злоба, но и прозрение. Той ти отваря очите за корена на бедата. Видя корена ѝ и Кара Мустафа.

През годините на голямата суша Кара Мустафа отбеляза, че светът е криво устроен: че хората гладуват не заради сушата и заради кишата, не и за туй, че в планината пръстта била постна — гладуват поради човешките закони.

Ала Кара Мустафа не приличаше на Кара Фейзи — такива като големия главатар се раждат по един на стотици хиляди и са им достатъчно за мая. Кара Мустафа просто бе чакал да пукне султанът или да се намери отнякъде бабаитин, който ще отърве селянията от господари.

Такъв, изглежда, беше се намерил: Мехмед Синап, озвереното чобанче, поведе помаците на грабеж по Марица. „Нека пооскубем перушината на султана! — викаше си Кара Мустафа. — Нека веднъж барем се наяде тоя народ до сито!“ И пооскубаха, и се наядоха. После повечето Синапови се прибраха, доволни по селата си. А по туй време изгря звездата на Пазвантоглу.

Бяха ония години, когато народът още вярваше в разточителните обещания на Видинлията, та към Видин се стичаха кърджалии, хайдути и селяни. Начело на помаците, дето не се прибраха по къщята си след края на Синапа, Кара Мустафа пое на север.

И по-тежки войводи от Мустафа не получиха бюлюк при Пазвантоглу, станаха стотници или десетници. Но отцепникът подбираше своите първенци с несравним усет; той долови най-важното у помака: Кара Мустафа бе чист: Кара Мустафа вярваше (без онзи примес от вечно съмнение, от който никога не се отърсва раята), че някъде трябва да има и добър господар. Кара Мустафа го търсеше със своето чисто, вярващо сърце, за да му служи. Такъв воин бе потребен пък на Пазвантоглу.

Той постави Кара Мустафа начело на бюлюк от избягали селяни. Пазвантоглу никога не го изпрати на грабеж; Кара Мустафа повече бродеше из Подунавето, за да убеждава раята, че се живеело само при Пазвантоглу, и да изкарва из селата нови бойци за Видин. В тая работа помакът нямаше равен, понеже сам вярваше на думите си.

Мустафа остана при Пазвантоглу докрай — едничък от неговите стари бюлюкбашии. Помакът усещаше (да разбере той отказваше упорито), че нещо във Видин се е изменило. Вече не съмишленици — платена войска бранеше Видин; вече не прокълнат бунтовник — паша управляваше Видин. Но въпреки туй Кара Мустафа вярваше, че Пазвантоглу не може да бъде като всеки друг паша.

През оная вечер преди четири месеца — вечерта след убийството на Калиник, — когато всичко живо в пашовския конак стихна, когато всеки бюлюкбашия, войскар, че чак и слугите на Пазвантоглу чувствуваха смътен срам поради причастието си в безсмислената сеч, на вика: „Господарят се души в кръвта си!… Пазвантоглу бере душа!“ — се притекоха трима. Останалите предпочетоха да се разграничат от насилника. Не загдето той бе изявил своето насилие (такъв въпреки тайната отврата винаги намира помощници), защото бе един умиращ насилник.

Около постелята на Пазвантоглу застанаха двама, без които не минава ничия смърт; майката и наследникът. И трети, съвсем незадължителен — последният привърженик, който вярваше, че умира един рядък господар.

Смъртта на Пазвантоглу не е за разправяне. Някои умират тихо, почти сладко, изхлузват се полекичка отвъд, като в разделния миг между живот и смърт успяват да почувствуват и огромната умора от живота, и огромното спокойствие на дългия сън, който те очаква. В такава смърт има облекчение: тя иде от самото естество, тя е сякаш едно обратно раждане — връщане към небитието, откъдето си дошъл.

Не тъй умря Пазвантоглу. Той твърде дълго бе заповядвал над половин Румелия, беше държал юздите на необузданото размирие. Подобен човек вече смята, че е властен да попречи или да постигне много. Затуй Пазвантоглу не се остави и на смъртта; той се би и против нея, превръщайки я в раздиращо мъчение, в болка, равна на тройно близнене или сто рани от тъп нож.

Видинският паша се мяташе в постелята си с мокри от кръвта му гърди и брада; залавяше се не с пръсти, а сякаш с куки за всичко наоколо, дори за чашата, с която Фатма хатун му поднесе вода; макар в гърлото му да клокочеше кървава пяна, той се стараеше да нарежда и изисква, като че така би отложил часа си.

Пазвантоглу нареди да му донесат завещанието — никой не предполагаше, че видинският господар го е написал отдавна. С това завещание Пазвантоглу лишаваше от наследство сина си — своя никога неприет син. Той оставяше всичко — пари, имоти; войска и власт — на Идрис Молла, навярно понеже този най-нов между първенците му не бе имал време да го разочарова. Пазвантоглу определяше охолна поддръжка на майка си — едничкият близък нему човек, останал извън подозрение. В часа на смъртта си Пазвантоглу се вкопчваше за нея; притискаше кърваво, безобразно лице о скута ѝ; наричаше я с най-галени имена. Хъхрещи, задавени, те извираха из кръвта, молеха Фатма хатун да отложи края: „Още час, още ден живот!“ — викаше цялото същество на Пазвантоглу, оцапана, отблъскваща човешка дрипа.