Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Знаменосецът разтърси дръжката и от нея плисна зелена коприна — ярка, извезана със злато.

Тъкмо щеше да зачете буквите върху байрака, Добри усети, че мургавият мъж гледа не владиката, а някъде отвъд. В Добри.

Оттук нататък конарецът пропусна много. Той не видя, че знамето потръпна в ръцете на байрактаря; не чу молитвата на Софрония, нито тържествения рев на войскарите; не забеляза как полека-полека все повече очи се спират върху тях двама — непознатия във влашки дрехи, щръкнал неуместно посред поповете, и знаменосеца.

Стори му се, че текат дни, докато покрай осветеното знаме преминаха доброволците за клетва; стори му се, че по едно време ще загуби ум от нетърпение и нежност. Като пиян се потътра Добри подир строената наново войска. Не си спомняше Софроний да го е повикал, нито кога владишката карета е потеглила без гавазина на владиката. Вече говореше с усмивка и знаци на байрактаря. И в един къс миг (войводите брояха хората си, та за малко настана суетня) Добри се совна до мургавия мъжага. Но не се притисна о него — нали онзи не беше просто човек, а дръжка на байрака.

— Бате! — мислеше, че вика, а сам не се чу.

— Добри, братко Добри!

Хубаво, дето заплака, та не забеляза каква бъркотия причини — мъжете от предните редове сега разбраха всичко, втурнаха се към братята, поеха знамето от Първан, цъкаха, псуваха и скритом бършеха очи. Поне половината от тях бяха изгубили своите из размирието; за тях тази среща означаваше, че не всичко, загубено из размирието, е загубено завинаги. А Добри, полусляп от сълзи, усещаше топлината на Първановите плещи под пръстите си, четинестата братова буза върху челото си.

Шумното, изпъстрено от хора поле играеше пред погледа на Добри, играеше в незапомнена, неподозирана радост. Не цялата Станова рода бе помело размирието. Тук, на далечна земя, пак размирието събра двамина от нея.

Дружините закрачиха. Пред тях пое с байрака Първан. Добри вървеше отстрани и все пак — почти в редицата.

„Господи — помисли той още замаян. — Дай боже мъртвите да виждат! Нека тате, слуга на султановите коне, нека чичо ми, смазан в каторгата, нека всички наши, умрели без надежда, видят сега; вървим под свое знаме!“

Двама стигнаха до владишкия конак чак надвечер. На прага Добри спря, потърси погледа на бате си — боеше се от това, което идеше. А Първан го побутна за смелост.

— Върви! — рече. — Софроний е, той ако не разумее, кой тогаз?

Влязоха. Старият седеше пред книжата си, както всяка вечер. Не пишеше. Облакътен между книгите, той сякаш още не беше се завърнал от полето под Букурещ.

— Отче Софроние! — извика го Добри.

— Ти ли си? Загубих те днес, ще прощаваш! Сбърква се човек в суматохата…

— Брат си намерих, отче Софроние, Първана. Аз съм ти казвал, тогава в Сърбия…

— Той ли? — понечи да стане учителят, но умората го дръпна назад и той само протегна ръка. — Байрактарят, а?

— Аз съм, отче.

— Виждаш, Добри — унесено заговори старият, — само планините не се срещат… Във всичко, на всичко мога да повярвам вече, никое чудо не ми се чини небивало… Днес пред хиляди очи, на открито и явно… Наше знаме!

— Наше, отче Софроние — бореше се с решението си Добри.

И изведнъж:

— Позволи ми да остана под него, отче.

— Къде? А? — проборави се старецът. — В дружините ли?

Добри отпосле не беше уверен какво прозря при тия думи у Софрония: дали страх, дали възторг, или примирение. Но то бе такъв ден, тъй издъно бе разкъртено спокойствието на Софрониевите последни години, че развръзката дойде съвсем леко:

— Та ти си свободен човек, Добри. Една дума те задържаше при мене и я спази докрай: изведе читав из размирието грешния Софроний, изведохме делото ни на широк път. Няма какво повече, Добри, аз и без туй реших…

(По-късно Добри узна, че старият още не е бил решил: че натам го е тласнала тази тъй лека наглед раздяла.)

— Реших да вляза в манастир. Българската община е в здрави ръце, откак я пое Атанас Николов; ако потрябва да напиша пак някой ред до царя, ще го сторя и от манастира. Знамето ни е вече осветено, Добри. И ти си вече изучен.

Моя ръка и очи беше ти цели петнайсет години, мой истински син… А днес, ако имах син като тебе, щях сам да го изпратя в дружините, Добри, щях сам да моля Първана: вземи сина ми със себе си!

Върви, Добри! Твоята стража свърши.

Мълчаха дълго, седнали около пръснатите книжа на Софрония.

„Защо и аз не намирам такива думи — мислеше си Добри, омекнал от жалост, — защо всичко, което се случи днес, което накара Софроний да заговори като апостол, не осени така и мен? Та това не е раздяла между баща и син — майка е за мен Софроний! Той ме роди човек, той ме изучи, както никоя майка не е учила детето си. Защо не намирам аз думи за раздяла?…“