Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Гледаше ненаситно Софрониевата ръка — тясна, уморена, почти нежива вече, отпусната в черния скут на учителя;близкото скъпо лице с горчивите гънки и вдъхновено чело.

„Отче Софроние — искаше му се да каже, — ако някога е имало на света обич и почит най-голяма, най-чиста и възторжена, тя е моята обич, отче, към тебе!…“

Но не го каза. Не можеше пред Първана. Не би проумял Първан как словото, преобразило днес хиляди корави мъже, служи и за нещо тъй просто като раздялата между двамина.

— Да бяхме тръгнали, а? — прекъсна мълчанието Първан.

Добри тихо премина оттатък, върна се с вързоп.

— Благослови, отче! — целуна ръка на учителя си.

И пак му се поиска да коленичи пред него, и пак не го направи.

Старият ги изпрати до прага. Стараеше се да говори за туй и онуй; разправяше на Добри къде да го търси, ако му потрябвал; обещаваше, че сам ще се обажда по разни хора. А Добри чуваше във всяка негова дума само: сбогом, сбогом, сбогом…

Първан крачеше твърдо из улицата, пък брат му току спираше. Отглеждаше още и още тъничката черна сянка на прага, докато съвсем я изгуби из очи.

Откак султанът се смени, в столицата не минаваше ден без зрелище. Я хората на Кабакчиоглу ще налегнат за грабеж Търговската чаршия; я Кабакчиоглу с хората си ще гони из улиците дружина развеселени еничари, налегнали за грабеж друга пък чаршия; я сеймените ще са уловили още някой укрил се досега Селимов съветник и ще го водят на казън към Дялания камък; я Мустафа хан ще плати на маскари да показват изкуството си пред стамбуллии. С една дума, забавно беше в Стамбул през лятото на осемстотин и седма година, когато всякакви големци се потяха да угодят на мъдрия, непостоянен, разгален град и да му поднесат още някое зрелище, ново развлечение.

А Стамбул се държеше изтежко, със съзнание за могъществото си. Той следеше без усмивка усърдната игра на маскари и карагьози по площадите; той вървеше — вече не яростен, а почти отегчен — подир осъдените на казън към Дялания камък; наблюдаваше с прозявка бляскавите везирски шествия — всеки везир, дано спечели разположението на града, устройваше шествие от десетки преоблечени свои слуги. Те носеха върху дъсчена тарга изкусно изработени дървета с листи от сребро и плодове от скъпи камъни, а всеки клон бе украсен със свилена панделка. Множество блестящи и искрящи дървета се поклащаха над стамбулската тълпа; святкаха злато, елмази и бисер; вятърът откъм морето играеше с панделки и була, звъняха на полъха му сребърните листи. А под цялото туй великолепие пристъпваха, оцъклени от зор, десетината везирски слуги или роби, разнасяха изкусното чудо. Подире им вървяха свирците; зурни, дайрета, даули и барабани с все сила се мъчеха да убедят Стамбул, че той ужасно се забавлява.

Но Стамбул стоеше покрай кепенците и пред портите си, надменен или глухо раздразнен; прозяваше се, лющеше семки и дъвчеше сакъз — Стамбул показваше, че не е вчерашен, та да му минават такива. Не сребърни дървета би искал Вечният град със своя бунт срещу Селим хан III; беше се надявал новата власт да угоди на бога, а бог от своя страна да облее правоверните с благодат.

Дали затуй че след метежа на Кабакчиоглу над Стамбул не се изсипа благодат, или пък загдето стамбуллии все още гладуваха, но тук и там взеха да се дочуват небивали приказки. С една своя част (все още малка) Стамбул сякаш съжаляваше за прибързаната си ярост; изтърваваше мимоходом по някоя добра дума — за кого мислиш? — за Селим хан.

Ако би надал ухо из харема (за разлика от дните, преди да опознае света, Селим хан се чувствуваше сега там твърде, много добре), несръчният мечтател, който двайсетина години бе носил Мохамедовия меч, би възликувал: той беше отмъстен.

Мъстеше на Селимовите врагове преди всичко размирието. То хубаво изигра дворцовите сплетници: десетилетия наред беше им разправяло, че ще стихне, ако бъдат изпратени по дявола Селим хан и низамът му. И те се уловиха — вдигнаха Стамбул срещу гяурите в Дивана. Но размирието никак не се умили от услугата на еничари и велможи. То продължаваше да се шири, все едно че Стамбул не бе направил нищо, за да му угоди.

Мъстеше заради Селим светът, по-скоро — владетелите му. Те все още смятаха патърдията пред Топкапу равносилна на боя за Бастилията, а Селим хан за жертва на една нова революция. Най-засегнат от този обрат на нещата се почувствува не друг, ами Наполеон. Още в Тилзит, където (дошъл уж за да си подели света с руския цар, но тайно решен да сложи целия този свят в джоба си без всякакво участие на царя) Бонапарт узна Селимовото нещастие, той произнесе едни от онези думи, които знаеше, че историята ще запечата, та затова произнасяше особено отчетливо. „Какъв владетел си отива! — бе казал Наполеон (надявайки се, че никой не е забелязал доколко сам той здравата бе помогнал на Селим да си отиде). — Народът му не го разбра, народът му не бе достоен за него!“