Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Е, да, малко простичко съждение като за пред историята. Но по-сложни не са присъщи на генералите.

Така вече месеци Наполеон продължаваше да се цупи на новия турски султан. От всичко на света един самозванец най-много се бои да не го вземат за самозванец, та Бонапарт, който неотдавна се венча с императорска дъщеря, който накара да го рисуват с корона, с жезъл и цял в хермелин, отказваше всяка близост на Мустафа хан IV, загдето бил поставен от тълпата. Величествена картина на владетелско презрение! Довчерашният войник на революцията обливаше с него един султански син; кореше го, че не е получил престола по ред и закон. Да си кажем, такава наглост човек може да си позволи само ако е Наполеон, и то през хилядо осемстотин и седма.

Но човекът в случая беше тъкмо Наполеон, а годината — осемстотин и седма.

С не по-добро око погледна на Константинополската революция царят — нему и без това призляваше при тази дума. Из петербургските салони се изказаха най-топли думи за Селим — излизаше, че Турция още не е имала такъв султан (то си беше вярно); напомняше се за доскорошната близост между Русия и Портата, за изгодния им съюз, разрушен вероломно от Чудовището. Напълно тайните преговори за примирие, които царят опитваше чрез Мустафа Байрактар (никоя от страните в тази наложена от Франция война не се биеше особено усърдно, та бързаше да я прекрати), секнаха. Александър не искаше да се примири с Мустафа IV. Къде отива тя, ако столиците вземат сами да избират своите повелители?

Само Англия не се стресна дотам от Константинополската революция. Дали за това, че англичаните бяха отдавна преживели своята и забелязали колко безопасна е тя за господарите и господарството им; дали защото Островът сега имаше тежки грижи — континенталната блокада, сложна дума, която просто означаваше, че Наполеон не позволява на Европа да търгува с Англия, и така подкопа отдавна несмущаваното охолство на англичаните; дали най-сетне затуй че те имаха по-ясна представа и за прехвалените качества на Селим, и за смешната Константинополска революция, и за самозванството на Мустафа IV, но стигнаха до едничко умното заключение: всички султани са еднакви, та не си струва да се вдига шум за един или друг. Впрочем Англия продължи съюза си с Портата, сякаш нищо не се е случило. Уви, Портата нямаше никаква полза от този съюз. Островът, обсаден от Наполеонови съюзници, съвсем не смяташе да помага на Мустафа хан IV срещу вътрешни и външни врагове.

Наистина, всичко мъстеше за Селим. А новата власт се пържеше в маслото си, сама виждаше своя край, преди да се е осъществила във власт.

Беше повече от ясно: Мустафа хан трябваше да докаже, че управлява. И тук бе най-голямата мъст за Селим. Нека сега Мустафа — дето бил верен на вярата и можел да прави деца — се пребори с размирието!

А с кого да започне своята борба за власт Мустафа хан IV?

Румелия беше аянска, във всеки неин град седеше аян. Да се заловиш с един от тях, ще рече да те налегнат всичките.

С кого тогава?

Големият главатар сам кандиса преди две години в Брезник; разплакваше майките на цяло Граово, Знеполе, дори до Пиротско и Нишко. И той не беше вече кърджалия — аянин. Покорен султанов слуга, в чиито земи не смееше да припари кадия, бирник или еничар.

Чрез победа над кого Мустафа хан да покаже, че е султан?

За сръбските въстаници не помисляше — на тях отблизо помагаше Русия; в Янина и цял Епир Али Тепеделенли разиграваше неестествена любов с Наполеон, та разсмиваше света, но на султана не беше до смях; във Видин управляваше Идрис паша, Пазвантоглувов приемник — също дълбоко предан на Дивана, но без да му изплаща грош данък и да му дава войска срещу Русия; в Русчук се държеше съвсем подозрително Мустафа Байрактар — уж враг дори на спомена за Пазвантоглу, а всъщност живо негово подобие.

Върху кого тогава — по дяволите! — Мустафа хан да стовари своята велика сила от пет орти стамбулски бостанджии (повече не смееше да отдалечи от столицата), дано покаже, че съществува като султан?

И точно тук изменчивата съдба подаде ръка на султана, предостави му удобен случай. Той се наричаше Филибели Кара Мустафа. Съименник.

Вече се каза — макар оттогава да изтече много вода, — че Кара Мустафа бе от Пазвантоглувия диван. Бюлюкбашия. При Пазвантоглу на времето го запрати не жаждата да води, да получи земя за дружината, да се прослави или мъсти. Кара Мустафа беше Синапов.

През осемстотин и седма година името Синап не говореше повече никому — някогашният главатар на ахряните бе забравен. Срамните му пазарлъци с Юсуф ага завършиха с най-срамния: Мехмед Синап прие да се оттегли във Влашко срещу добри пари. Така той умря за размирието, още преди края на осемнайсетия век; дружината му къде се преля в други кърджалийски дружини, къде се върна в Помаклъка охранена и разбогатяла. Нали ахряните повилняха някога най-вече от глад, редно беше и да мирясат, щом се наядат.