Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

По едно време Добри го забеляза, че застава на място, изпъва гръб. Някаква странна съсредоточеност овладяваше стария, откъсваше го от всичко дребно и житейско, за да го понесе по-леко вдъхновението, та да се изправи той пред бойците като жив образ на благословията.

Добри боязливо отдръпна пръсти от учителя си — счини му се, че е допрял не човек, а вдъхновен огън. Отстъпи (не биваше да го придружи по-нататък, нали Добри бе мирянин). И така, видя отстрани как Софроний необичайно леко тръгва през полето, сподирен от попове и дякони.

Учителят още не бе наближил дружините, когато Добри чу — отначало несмел, сетне по-силен и на края всепомитащ — вик от много гърла. То не беше приветствие, а боен зов, диво обещание за мъст. Хилядите мъже обещаваха на страдалеца, че ще се разплатят за него; хилядите бойци виждаха в Софрония не учен книжник и смирен духовник — за тях той бе живо обвинение срещу господаря отвъд Дунава.

Добри съзря (защото и той вече вървеше към редиците войскари, макар много встрани от учителя си) как Софроний залитна под този неистов вик. „Не за мене! — сякаш искаше да каже цялото му дребничко, крехко очертание всред широкото поле. — Не аз съм достоен да бъда причина за мъстта. Отмъстете заради другите — безбройните безименни страдалци на робията, — те са го заслужили, не аз!“

Но викът не разбираше от смирение; той се издигаше все по-могъщ, увличаше като че и Софрония със своя напор. И Софроний се преодоля, понесен върху крилете на човешкия глас.

За да се успореди с наставника си, Добри трябваше почти да тича. Той прашеше — още по-самотна точица върху прежълтялото равно поле — и приближаваше редиците, само че края им, не средата, където Софроний бе вече застанал.

Зад владиката се подредиха клириците; Софроний се губеше в черното петно раса, та само от време на време блясваше посред тях владишката одежда.

Гласовете на владиката и хора Добри чуваше едва — те се топяха под високото небе. Но по тишината, дето настана, по строгите лица на войскарите конарецът разбра, че молебенът е започнал.

И пак помисли: не молитва е то, а клетва. Отдавна бяха загубили дар за молитва тия мъже; не през размирието — още преди поколения. А човекът, който сега им я четеше, доказваше с примера си, че надеждата за по-добри дни започва тъкмо там, където свършва смирението.

Войскарите от първите редици едва подир своята мълчалива клетва съзряха непознатия във влашки дрехи, който стоеше пред строя им, разглеждаха го къде с любопитство, къде враждебно — какво се меша пък той! Никой от тях не узна, че — за да бъде днес пред дружините духовният вожд на борбата — причина е този невисок, несилен и с нищо незабележим средна възраст мъж. Незнайният страж, който бе изнесъл из пъкъла тялото Софрониево. За да запази в него словото и духа.

Беше го забравил в тоя върховен час и Софроний. Той говореше с непозната свобода, с неизпитвано вдъхновение; разливаше половин век таените думи, с които един вожд призовава рода си на бой. И мъжете, дето бяха дотолкова близо до него, та да чуват, като че израснаха над другите — настръхнали, страшни. Тях им се струваше, че за първи път научават какво са преживели и те, и майките, и дедите им. Бяха се били десетилетия отвъд Дунава, сами излизаха още опърлени из размирието, но сякаш едва сега — когато страданията им облече словото — те си дадоха сметка за своето битие.

Слушаха. Искаше да чуе и Добри. Полека — за да не наруши тайнството — той се хлъзгаше покрай редиците; стигна до хора, заслони се зад него. Тук гласът Софрониев ечеше като камбана, та Добри дори се уплаши — не ще ли разбие този глас стените на затвора си, не ще ли рухне Софроний, пречупен от стихията, която бе го използувала за свой вестител?

Но думите продължаваха да извират. Те зовяха и нажежаваха хилядите; превръщаха ги от слепи мъстители в зрящи стражи. После се издигнаха високо-високо в последен призив. И секнаха.

Между черните гърбове Добри зърна блясъка на архиерейското наметало — тесните рамене на учителя си. Очакваше да ги види как се отпускат, как рухва, изтощен от усилие, Софроний. А владиката стоеше все така прав, тънка, още трептяща при улучената цел стрела.

Хорът се раздели на две. Добри вече гледаше учителя си от глава до пети. Насреща му излезе един войскар. Със знаме. Едрият, мургав, посивял мъжага смутено заразвързва сърмената връв, за да освободи коприната — личеше си, че тия пръсти са чужди на тънка работа.

Войскарите го следяха бездиханно — искаха да видят своето освободено знаме. Беше се захласнал и Добри.