Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Неделникът бе разпродаден невиждано бързо. Идеха да го търсят от разни градове и мошии; един купувач навдигаше по няколко наведнъж за съседи или роднини. И макар майстор Тодор да се радваше, че купчината Неделници се топи от ден в ден, и макар скоро всички борчове да бяха покрити, Софроний все още бе неспокоен. Не го напускаше съмнението.

„Всички тия хора — мислеше си — идат за каква да е книга, но българска. Прокудените се задържат о всяка нищожна частица родина като българската община в Букурещ, като българската църква — камо ли о нещо, каквото е книгата: отнесеш си я дома и я разтваряш, остане ли ти свободен миг, и заживяваш изведнъж с цялата родина, която вече те брои за отписан.“

Но още не означаваше, че ония, за които Софроний бе писал, търсят тъкмо Софрониевата книга, че я приемат и обичат.

От деня, в който из типографията на майстор Тодор бе изнесен последният Неделник, до другия, в който се яви някакъв непознат опърпан поп, Софроний изпита най-големите си тревоги. Писателят се боеше, че така и ще си остане: никога не ще научи какво мислят българите за труда му.

Беше страшно мразовит ден след Василий, когато в типографията се намъкна попът. Добри видя (нали той го въведе) как гостът засия от възторг и се смали от страхопочит пред Софрония; видя го как трепетно поема владишката ръка и я допира до челото си. А Софроний стоеше, неловък; не знаеше къде да се дене от нямото уважение на своя гост.

После попът заговори. Веднага пролича, че беше книжен. Той се запъваше и приказваше едно през друго, сякаш уплашен да не пропусне нещо; изливаше пред Софрония благодарността на българите от подбукурещките мошии. Стотици били те там, казваше, главили се аргати при болярите. А той им бил йерей и служел в четири села, защото едно не можело само да изхрани поп. Преди два месеца, каза, някой си купец от Букурещ подарил на църквата им Неделника. Оттогава книгата обиколила мнозина писмени из мошиите с български аргати. Затуй че нямали търпение, докато един я свърши, пък и колко ли им оставало за прочит време, събирали се вечер да си я четат на глас.

— Сетне — продължи попът — намериха ми пари. „Една книга за четири села не стига доникъде, попе, рекоха. Вземи барем десетина, колкото стигнат парите. Друго е, като си имаш раздумка: като четеш нещо, дето и децата чак разумяват.“

— Ето — заразвива възела попът, — петдесет и повече гроша са. Колко книги прави то, отче Софроние?

Тогава Добри, вдаден в обърканите думи на госта, погледна наставника си. И не повярва на своите очи: Софроний грееше в тържествено умиление. Добри си рече, че нимбите, дето рисуват около главите на разни светии, може и да не са измислени — Софроний наистина заливаше със светлината на тесничкото си лице тъмната типография. Откъде да знае Добри, че в този час учителят му се отърсва от съмнението, което бе го яло две години…

Сетне четирима плъзнаха из типографията да събират неподвързани листове от Неделника; някак си натъкмиха три непълни книги; подредиха ги и завързаха с канап. Попът — който отначало едва не се разплака, загдето не ще отнесе нищо — от радости не преставаше да хвали учения отец. А привечер, когато се застяга за път, Софроний се вмъкна зад пердето — там Добри готвеше вечеря — и му пошепна:

— Добри, нещо ще те моля.

— Какво е то, отче?

— Добри, у тебе има една книга, нали си запази една…

— Та?

— Моля ти се, Добри, дай му я! Нали за хората я правихме, Добри, нали на тях трябва повече… Нека върви при нашите и тази, последната.

— Защо последна, отче? И у тебе има една.

— Няма. Моята аз вече му дадох.

Когато потеглиха двама за Букурещ след още десетина дни, в типографията на майстор Тодор Стоянович не остана листче от Неделника — нито едно. Софрониевата книга отиде изцяло при българите. В хиляди ръце лежеше новата българска книга; хиляди българи мислеха сега, че навярно много нещо се е променило, щом на езика, който всички те говорят от деца, може да има книга.

Софроний — щастлив, се е издължил пред своето паство, погълнат вече от своята следна творба (житието си, което бе отложил на два пъти) — май не забеляза, че Неделникът измени много неща и в неговия собствен живот. Владиката бе сега — за българите в чужбина, за отците, за всички консули и наблюдатели в Букурещ — не само духовник, изгнан из родината си, а просветител и духовен наставник на своя народ. Нямаше по него време в Турско и извън Турско българин с по-уважавано име, с по-тежка дума.