Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Отново се засмя с глас на своите прости истини. Свали чалма и разтърси коси. Двайсет години не бе усещал главата си свободна от гъжва дене. Хубаво. Леко. Изу емениите си, за малко помисли да се събуе до босо, но го домързя — и то вече му се струваше много. Така си и остана излегнат, гологлав, без емении, като блажено мърдаше пръсти в чорапите.

Беше рано за блаженство, макар на Селим много да се щеше то да почне без повече отлагане. Предстоеше му последното усилие. Свечеряваше се, когато пейкът обади, че искал да говори на султана сам шейх-ул ислямът.

„Е, да. Разбира се!“ — помисли Селим хан. (Впрочем, дали все още беше хан?)

Само шейх-ул ислямът бе властен да разговаря с халифа по въпроса, за който идваше.

— Да влезе! — позволи милостиво халифът, без да се навдигне.

— Смирено моля султанъм за прошка, гдето нарушавам покоя му — загъгна мюфтията толкова скоро, та Селим се досети, че онзи е стоял просто на вратата. — Не се ли чувствува добре султанъм?

— Ами! Защо? — изгледа го Селим под полуспуснати мигли, с онзи премрежен, златисто-кадифен поглед, който бе отличавал някогашния шехзаде. — Заповядайте, мюфти-ефенди!

— Нямам очи да се ползувам от гостоприемството на султанъм — изрида духовникът, при туй го направи съвсем лошо и едва не разсмя Селим. — Нямам очи да срещна очите му, нито глас да изговоря своето страшно послание. Но султанъм трябва да разбере в името на всичко свято, че аз съм оръдие на чужда ръка, че не аз…

— Спокойно, мюфти-ефенди! Моля ви, елате на себе си! Нищо земно (нали тъй учи Коранът?) не заслужава сълзите ни. И така?

Е, ами че работата се нареждаше чудесно! Топал ефенди не беше смеял и да се надява на такова: Селим хан, който години наред изглеждаше глух за гласа на разума, сега по чудо беше се превърнал в самия разум. Бе отгатнал и приел неизбежното още преди да го узнае.

Топал ефенди все пак се окашля (за да оправдае промяната в своя глас) и дълго пристъпя от крак на крак. Най-сетне събра смелост:

— Султанъм, Кабакчиоглу скъса посред мегдана твоята заповед. Каза, че било късно, твърде късно. Народът побуя съвсем, султанъм, цял Стамбул върви подир Кабакчиоглу към двореца.

— Странно. Не чувам шум.

„Е, ами той може да е мръднал!“ — изплаши се Топал ефенди. Изплаши се за себе си, нали бяха сами в стаята.

— Султанъм, покоите ти са в най-далечния ъгъл на Топкапу, оградени с три стени… — забъбра несвързано той. — Джамовете на покоите ти са непрозирни, иначе би видял тълпата по Диван джаде… Кълна ти се, султанъм, пред двореца стои цял Стамбул!

— Да, в покоите ми не се чува, от покоите ми не се вижда.

„Разбира се, че не си е с ума, завалията! Може и за добро да е“ — рече си Топал ефенди.

— … Дали това е случайно?

— Кое, султанъм?…

— Туй например че халифът не бива да чува и вижда? А?

— Има закон, свещен закон, султанъм… — поде с лекота своята песен мюфти-ефенди, но Селим не го слушаше. Наслаждаваше се на ново откритие: вече не ще срещне тази маймуна!

— Свърши ли? — попита, когато му се стори, че онзи е млъкнал.

— Да.

— Та каква е вестта ти?

— Стамбул ще отстъпи от двореца, ще запази живата и спокойствието ти, султанъм, ако… Ако и ти отстъпиш.

— Да? Кое?

От мига, в който узна, че не се касае за живота му (едничкото, дето помрачаваше неговото ново блаженство, бе това съмнение), Селим вече открито се увеселяваше с шейх-ул исляма.

— Ако се отречеш от престола.

— Защо? Аз вече отстъпих достатъчно, отмених низама.

— Това не им стига, султанъм, вярвай, кръв капе от сърцето ми!

— Вярвам. Но искам да чуя за какво, освен низама, освен гяурските ми наредби ме упрекват моите поданици.

Тук идеше най-мъчното. Топал ефенди преди час сам го предложи на метежниците, сам измисли непростимия грях на Селим хан. А сега му се чинеше невъзможно да го изрече — винаги си юнак, докато не гледаш в очи жертвата си.

— Слушам — подкани го Селим, без да допусне какво има да изслуша.

— Поданиците ти, султанъм, те обвиняват… в туй, че… дето… не си способен да продължиш… рода на Османовци.

Едва като го изпелтечи, Топал ефенди вдигна очи.

Беше очаквал нещо страшно, дори бой (да си признаем — съвсем заслужен). Но онова, което застана насреща му, бе по-страшно. В погледа на Селим хан блестеше такова безгранично, неизразимо презрение, такава гола погнуса, че мюфтията помисли: „До края на дните ми ще ме преследва този поглед.“

Преди малко шейх-ул ислямът бе изпълнил своя свещен закон. Из улиците на Стамбул Кабакчи говореше за друг — Османовия. Империята все още се управляваше по Сюлеймановите закони; Селим бе току-що отменил своя — низама. Но има още един закон, който никой не споменава, понеже така се разбира от себе си, че е излишно да го опяваш: човешкия. Човещината. Той забранява да напомниш на един мъж, че не можел да прави деца.