Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Как ли би се търпял човешкият живот, ако на човека не бе дадена насмешката — способност в един върховен миг да се погледне отстрани и да се види — пламнал в червенина или блед, облещен, с треперещи пръсти и оросено чело, задъхан и запенен, — да види каква картина представлява.

Не всеки има тази способност; казват — само възвишените духом. А Селим хан бе именно възвишен. Дори историята, която е придирчива към владетелите, му го признава.

Но не изтънченият дух на Селим хан днес му помогна да се види отстрана и да съзнае нещо си, дето отдавна би трябвало да забележи.

За един владетел борбата — дори когато изглежда яростна, на живот и смърт — никога не е точно борба; тя е игра. Една прищявка в повече към всички владетелски приумици. А иде час, в който играчът се отегчава. Или се е напечелил толкова, че няма повече къде; или е загубил своята последна пара; или просто е уморен, та предпочита да се наспи, наместо да следи как скача зарът. Играта затуй е игра — подправено подобие на борбата, — за да можеш всеки миг я напусна; това ѝ е хубавото.

Двайсет години Селим хан си мислеше, че се бори; така бяха мислили за него и другите. Но за всичко, което бе извършил и което много напомняше борба, Селим хан нямаше причина, вън от своята добра воля. Затуй то лесно се връщаше назад.

Имаше свои причини борбата на Пазвантоглу. В неговата кръв се стремеше към мъст една насилена гяурка; в сънищата му напираше към разплата един пронизан в гърба бабаит; молеше за възмездие един умрял от самота старец. И Пазвантоглу се бори, а не игра, и умря победен, без да отстъпи.

Имаше свои причини борбата на Кара Фейзи; обидата на десетки поколения роби, гладът им, безвестните им страдания. Толкова могъща причина бе принудила Кара Фейзи към борба, че макар против него да се опълчи всичко човешко, дори надчовешкото време, той още не бе победен.

Трима мъже, родени в съща година, под съща звезда. Защо казват, че то означавало еднаква орис? Никога не е имало по-различно от живота на тия трима мъже, запълнили с имената си най-бурното време на балканската земя.

Селим хан се сети за връстниците си заранта на двайсет и девети май, когато го посети еничарският ага, за да го убеди — със съжаление, с неизказано съчувствие, — че всичко е загубено: ямаци и еничари определили днешния ден за поход срещу столицата. Едва снощи султанът все още се опита да им попречи; все още му се струваше, че ако спечели няколко дни, ще уталожи еничарската ярост. Но от думите на еничарския ага личеше, че тия надежди са били напразни — оджакът бе усетил своята сила и искаше да я осъществи.

Оджакът! (Селим пак кипна) — Тази разпасана сган, която не вижда по-далеко от казана и платата. За каква вяра в бащини-дядови закони говореха оджаклиите, когато едничката им грижа беше келепирът?

И на туй място Селим хан си спомни Пазвантоглу.

Видинлията също не бе вършил онова, което говореше, но успя да поведе раята от цял един край подире си. При размирие думата придобива велика сила. Ще успеят и стамбулските еничари, щом мамят тълпата със заклинания за защита на вярата, за гибел на гяурите.

Ще успеят…

На туй място Селим хан пък си спомни Кара Фейзи — отприщената стихия на гладника. Поведени от Кабакчи, стамбулските гладници щяха да се превърнат за няколко дни в кърджалийска глутница; в бунта срещу Топкапу ще се слеят обмисленото коварство на Пазвантоглу и безогледната мъст на Кара Фейзи.

Доколкото Селим хан си спомняше, отзарана той бе заплашвал и крещял с най-груби думи своята дълго сдържана ненавист срещу оджака. Разгорещен като пехливанин, тънкият, попрегърбен султан крачеше от ъгъл в ъгъл с такава бързина, че еничарският ага — за да следи трескавите му движения — въртеше глава, сякаш гледа играчи на топка.

И изведнъж, стигнал с яростна стъпка до прозореца, Селим хан се закова: това бе мигът, в който му стана смешно. „Как ли изглеждам отстрани — от мястото, където стои агата?“

Селим се видя: немлад вече мъж, с първи сребристи нишки в коси и брада, зачервен под жълтината на страните си, разкривил лице, да тича и крещи из султановите покои.

„То пък едни покои! — чак днес ги разгледа през насмешката си Селим. — Всеки паша в София или Босна има по-свестен конак. Кафез е Топкапу, и то прост, от дърво и недялан камък. Това ми било дворец за владетеля на една империя!“

„То пък една империя! — разпростря се върху цялата му земя султановата насмешка. — Бардак е държавата ми, панаирджийски мегдан, върху който се сменят (за да развеселят тълпата или я увлекат във всякакво безчинство) карагьози с джебчии, обсебени от верски бяс дервиши с конекрадци и кокошкари. Тази държава ли се опитвах да оправя, да ѝ възвърна мъртвото величие!