Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

На заранта градът до късно кри своята будност. Всеки чакаше първо да подаде нос комшията му, а комшията пък чакаше него. Така първи се показаха из улиците или много смели, или съвсем ахмаци. Едва след тях Стамбул се разшава.

Но то не беше работна тълпа; хората се мотаеха уж случайно навън, надаваха ухо, очакваха да започне сеирът — никой не се съмняваше, че сеир ще има.

А той закъсня. Кабакчиоглу не напусна с похода си Буюкдере, преди да разучи и научи нещо си от вестителите, които осъмнаха при него. Затуй пък още до идването на похода сеирът захвана със стамбулските оджаклии.

Стамбуллии — вече към пладне — видяха да излизат из къшлите по всички краища на столицата строени еничари. Те бяха в празничните си дрехи, тържествени и застрашителни. Градът бе навикнал на еничарска гюрултия, на едри и дребни еничарски безчинства, но необичайният изглед на оджаклиите го заплаши повече от всичко — работата май беше дебела.

Пред всяка еничарска орта пристъпваха началниците ѝ: аги, чорбаджии, кехаи. Между всеки двама чорбаджии се поклащаше на дълга тояга, облегната върху раменете им, казанът на ортата. Измит и лъснат с пясък, сякаш снощи калайдисан.

— Казаните! Носят казаните!…

— Стана тя! Казаните…

— Ще отнесат казаните на Ат мегдан, тичайте на Ат мегдан! — развика се тълпата.

Скоро пред еничарските редици опустя. По стар закон, ако пресечеш улицата пред казана (а то се случва, защото всяка орта всеки ден праща чорбаджиите си за чорба), оджаклиите те пребиват на място. Туй го е измислил, викат, още Орхан хан, та никой да не пречи на войската му да се изхранва. Затова, лъснеше ли еничарски казан, всичко живо си обираше крушите, дори без да зяпа.

Но тази заран стамбуллии не просто се изпокриха; през тесни сокачета и комшулуци те забързаха към Ат мегдан, големия площад за еничарски събрания.

Той е толкова голям, колкото трябва за конски кушии — за това служил някога, при гръцките царе. От тях бе останал за спомен само един камък, много висок, изписан с неразбрани знаци, пренесени тук от далечни земи при някаква забравена победа. Правоверните биха се отървали и от този спомен, но той тежеше твърде, а не можеше и да се разглоби (защото бе нацяло), та го зарязаха.

Височината му донякъде се губеше, защото от една страна на Ат мегдан е Ая София, най-голямото строено от човека нещо в Стария свят, а от друга — джамията Султан Ахмед; нея пък строил дядото на Селим хан.

Освен блясъка на пролетта стамбуллии днес не забелязваха нито изяществото на Султан Ахмед, нито величието на Ая София, а най-малко — високия камен дирек, около който бяха се скупчили поне две хиляди оджаклии.

— Казаните си седят…

— Не са обърнали казаните! — завълнува се тълпата.

Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме най-вече. А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие. Не дай боже да си властник в Стамбул, когато казаните лъснат с дъната си срещу онова слънце, за което вече се каза, че било неизказано весело!

Та към пладне на двайсет и девети май хиляда осемстотин и седма година казаните все още стояха върху дъната си и тълпата не откъсваше очи от тях. Дали цялото брожение ще остане празна работа?

Около високия камък сред мегдана бяха се разположили две хиляди оджаклии, сякаш чакат някой да им разлее обедната чорба. А около мегдана пък седяха, също направо върху плочите, май десет хиляди стамбуллии — защо да стоят на нозе, когато гюрултията явно ще закъснее? Мнозина дъвчеха — семки, стафиди, леблебия или емиш, — времето върви по-бързо, ако си залъжеш устата. Други си приказваха — едни от ония безконечни турски мохабети, в които не знаеш за какво е дума, но кротко траят с часове. Ако някой, недочул снощните слухове, преминеше край Ат мегдан, би помислил, че има пазар на добитък или маскари ще показват изкуството си — толкова мирна изглеждаше хилядната тълпа.

Ропотът почна по пладне. Откъм долния край на мегдана, от брега срещу Пера, тълпата издигна глас. Там хората наскачаха и се дръпнаха да дадат някому път. Стамбуллии, накацали по Ат мегдан, се прилепиха към къщята, защото се досетиха какво става: пристигаше походът на Кабакчиоглу.

Добре, че Ат мегдан е наистина грамаден, та смести новите хиляди мъже, които следваха вожда си.