Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Във водите край брега тъмнееше каик — пратеникът бе дошъл по вода. Кабакчи не разпозна дошлия, не би го познал и по светло, защото се срещаха за пръв път: простият еничар и най-главният на еничарите.

— Агата, нашият ага самси — прошепна в ухото му един стража, а Кабакчи би отговорил, че (макар еничарин) агата съвсем не е техен — Селим хан беше изкопал едничкия склонен да подкрепи щурите му наредби оджаклия и бе го направил еничарски глава.

— Нося вести от Селим хан — уверено рече агата.

— Ще ги чуем — отговори Кабакчи и поведе госта подире си.

Под китка смокини край брега агата седна, опря гръб о един ствол. Кабакчиоглу съвсем не можеше да следи лицето му — то беше цяло в черната сянка.

— Никой ли не подслушва? — попита агата свойски, сякаш са пребили заедно.

— Никой.

Кабакчи отговаряше дръпнато, за да покаже, че не му се е взел умът от някакъв Селимов слуга.

— Така… Утре ще потеглите срещу Стамбул, нали?

— Това ще видим. — Кабакчи се боеше от уловка.

— Ще потеглите, то се знае.

— Дошъл си да донесеш вести или да отнесеш?

— Да донеса. Селим хан ви обажда, че е заповядал на низамите да се приберат в Левенд-чифлик. И да не излизат оттам, докато не стихне метежът.

Кабакчиоглу не отговори веднага.

— Тъй както ме гледаш — рече след малко той, — толкова ли ахмак ти се виждам, а?

— Че защо? — нехайно попита агата.

— Искаш да кажеш, че Селим хан е обрал низамите си и ми го съобщава, тъй ли? Кани ме да дам юруш на Стамбул, а?

— Ами, не си ме разбрал. Това ти обаждам аз, не Селим хан.

Агата го изрече като нещо най-обичайно, та метежникът се погнуси: „Завалия Селим!“

— Хубаво служиш на султана си, няма що! — не се сдържа той.

— Че кой е карал Селим хан да се улови за гушата с оджака? И защо аз да сърбам попарата, дето я надроби, напук на всичките ми съвети, на предупрежденията ми?

Въпреки самоуверения глас изпод смокинята личеше си, че агата се оправдава. Бе усетил неловкост пред войника: Кабакчиоглу никого не мамеше.

— Едно исках да ви обадя — продължи големецът: — Аз съм с вас. Ако наредя, утре всички стамбулски оджаклии ще довтасат в Буюкдере и ще тръгнат заедно с вас срещу Топкапу.

— Те и без твоята дума ще дойдат при нас — отблъсна готовността му Кабакчи. — И после, защо мислиш, че ще воюваме с Топкапу?

Хм, наистина бе трудно да отговориш. Всички вестители донасяха, че Кабакчиоглу събирал войска срещу Дивана, срещу велможите — съветници на новия ред. Но за султана Кабакчиоглу още не беше споменал. Защо полекичка, уж случайно, го тласкаха нататък?

— Докато управлява Селим хан, победата на оджака не ще бъде трайна — проговори агата. — Не познавате Селим; той днес върши едно, а утре — друго. Само без Селим еничарите ще си върнат загубеното.

Кабакчиоглу мълчеше и си викаше, че комай се е заловил с непосилна работа. От утре, ако би победил, еничарят щеше да се оправя с такива като тоя, да затъне до уши в столичната кал. Него ще мамят после и от Селим хана, защото бе триста пъти по-неук от Селим; ще му плетат въжето и копаят гроба.

— Върви си! — каза изведнъж.

Онзи разбра, че не ще изкопчи повече (понеже смяташе да отнесе пък на Селим хан част от разговора с Кабакчи и така да си седи на два стола).

Кабакчиоглу го изпрати мълчаливо до брега. Вървеше подире му и си мислеше, че султан Селим е много нещастен човек. И че навярно не ще отстоява стръвно властта си, щом е трябвало да я споделя с такива като еничарския ага.

Край каика агата се обърна отново към вожда на метежа:

— Знай във всеки случай, че съм с вас. Ако нещо стане…

— Ако нещо стане, няма ти да отървеш главата ми! — мрачно отговори Кабакчиоглу.

На двайсет и девети май Стамбул блестеше с всеки свой джам — такъв празнично пролетен ден се вижда рядко дори в Стамбул. Чаршиите шаренееха с цялата си чуждоземска стока: шадраваните като че изригваха не вода, а разтопено сребро; пролетната зеленина искреше от сиво-млечно-зелена до дълбоко маслинена. Чудна е пролетната светлина над Стамбул — тя придава на цветовете неподозирана сила, сякаш умива праха от улици, покриви и прозорци. Такава (и всъщност по-неизказано красива) е стамбулската пролет.

Никому днес не беше до нея. Едва ли би се намерил човек в Стамбул, дето да не смята, че днешният ден ще измени живота на столицата и държавата. От години Стамбул тайно бе желал този ден — деня, когато правоверните, обиждани дълго в най-святото си, ще поискат сметка от изменниците. Ето го, той дойде.