Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Посред снощния затворнически шепот Кабакчиоглу изведнъж беше рипнал: новината на госта му изглеждаше невероятна.

— Има си хас! — рече, застанал по донове. — И това ли ще посмее, кучето му!

— Сигурно е — отговори оня. — Челеби Мехмед го съобщил на нашите.

— Челебията… — с подигравка процеди Кабакчи. — Откога Челебията взе толкова да трепери за нас?

— И той е човек. Бои се. Нали целият оджак вини него за бедите си. Пък и може да е изпращял вече, осемдесет и пет години са туй.

— Та, викаш, сигурно било.

— Утре заран Махмуд ефенди и още някои ще обиколят крепостите по брега и ще запишат ямаците в низама.

— Така… Добре, че ми обаждате. Тази няма да я бъде!

Гостът втрещено бе изгледал Кабакчиоглу.

— Как няма?

— Тъй. От вас искам едно. Навсякъде, из цял Стамбул, разгласете, че Кабакчиоглу е казал: тази няма да я бъде!

— Ами сетне?

— Сетне… отсега не зная. Утрешният ден ще покаже.

След като престоя върху кюмюра час или три, Кабакчиоглу вече виждаше по-хубаво и от котка. Цепките на вратата пропускаха острия̀ светлина; тя сякаш режеше мрака на дебели черни филии, та Кабакчиоглу — речеше ли да премине от една страна на друга — неволно отбягваше тия острия̀.

Навън изглеждаше спокойно. Чуваха се бавни стъпки, лениви гласове — войскарите бяха се разкиснали под майското слънце; чуваше се притъпеният разноглас и спокоен шум на всекидневието в една малка крепост. Кабакчиоглу взе да се унася на дрямка. „Вятър ще излезе снощният слух; стиска ли на Селим хан тъкмо днес, когато Стамбул научава за измяната на френците, да ни натрапи това, дето не смее от години?

Ама шашкънин ли съм и аз! — упрекваше се Кабакчиоглу. — Сега ще седя в мазата, докато се стъмни и моят човек ме изведе…“

Не, не! Вече не безразлични гласове идеха през вратата; в подземието нахлу тропот, викове на неразбория. Вън бяха пристигнали нови хора.

„Те са! Дойдоха…“

Дебнешком пропълзя той и залепна о вратата.

След мрака дворът му се стори облян в нетърпима светлина. Из тази бяла светлина притичваха ямаците от крепостта. Още преди да се сключи пред мазата човешката стена, Кабакчи мярна гостите на Анадолу хисар: Махмуд ефенди (прав излезе снощният вестител), Индже бей — надзорник на Проливите — и Халил ага — началник на крайбрежните крепости. По тяхна заповед, види се, ямаците от Анадолу хисар се събираха в двора, а Махмуд ефенди и другите прекарваха надменни погледи по опърпаната тълпа еничарски чираци.

Скоро тя стана тъй гъста, че Кабакчиоглу вече не виждаше големците. Но затуй пък в подземието напря силен глас и еничарят се превърна в слух.

— Верни синове на земята ни! — започна Махмуд ефенди. — От години вие чакате ред за оджака, надявате се да загине еничар, за да заеме някой от вас мястото му — едно място. Търпите глад и лишения, дано бъдете наречени един ден еничари. И то става, когато московците напират на северната ни граница, а на държавата е нужна всяка мъжка ръка. Нима халифът ще търпи още дълго това?

Не, синове на земята ни! Селим хан, осенен от мъдростта на Пророка, вчера взе решение: ямаците още сега да бъдат приети в низама! От днес вие не сте повече войнишки чираци, дрипава сган без плата. По грош дневно — това изплаща хазната на всеки низамин, облича го и храни…

— Със свинско, а? — прекъсна красноречието на Махмуд ефенди невисок глас.

— Трай бе, кьопоолу!

— Намерил кой да се обади!…

— Млък, че те убивам!… — ревнаха едновременно неколцина.

Тяхното съчувствие към думите на Махмуд ефенди му даде смелост.

— Няма защо да се бавим! — вдъхновено извика той. — Облечете ли веднъж низамски дрехи, почва да тече платата ви, превръщате се от чираци в истински войскари!

И обръщайки се към някого, дето Кабакчиоглу не можеше да види, Махмуд ага нареди:

— Нека донесат дрехите!

С това възторженото слово на големеца свърши. Тълпата ямаци забръмча със стотици уста. Прилепнал о вратите на мазата, Кабакчиоглу долавяше, че хората отвън са не съгласни, не и несъгласни — просто се колебаеха, та везните на решението клоняха ту насам, ту нататък.

Кабакчиоглу бе виждал и други път разбунена тълпа — преди двайсет години в София например. Знаеше, че такава тълпа прилича на тесто — уж докарано на гъстота и топлота, а не втасва и не ще втаса, докато не му притуриш мая.

„Сега! Сега или — край!“ — изпружи се еничарят.

Навън глъчката полека стихваше, Махмуд ефенди бе овладял тълпата, водеше я в престъпния път на низама.