Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Решението, взето от Селим, изглеждаше на първи поглед разумно, поне за оня, който знаеше следното:

През зимата — щом бе обявена войната между Русия и Турция — английската ескадра на адмирал Кейуотър (наследил великия Нелсон), която шареше из топлите морета още от времето на Наполеоновия поход в Египет и нападаше новите френски владения в Италия, по островите — същата тази полукорсарска ескадра премина завчас Дарданелите и наду платна в Мраморно море. Руси и англичани, последните читави противници на Бонапарт в Европа, насочваха ударите си срещу Наполеоновия съюзник Селим III.

За стамбуллии английското морско нападение беше гръм от ясно небе: откак Османовата държава е държава, никой не бе нарушил спокойствието на Мраморно море, сребристосиньото преддверие към столицата. Турците не бяха готови да бранят Стамбул откъм морето. А английските кораби имаха стотици нови топове, стотици изпечени в десетгодишно пиратство мерачи. Англичаните не биха превзели Стамбул с тия трийсетина кораба, но решително можеха да го разсипят с едноседмичен обстрел откъм морето. Стамбул е особено уязвим от тази страна, Стамбул е строен паянтово, лесно се срива и пали. С една дума, столицата се видя пред съсипията си.

Точно тук Себастиани показа на какво е способен един Наполеонов генерал. Офицерите, строители и оръжейни майстори, които бе докарал в Турция, за няколко дни извършиха чудеса: от две страни на морето и Проливите израснаха табии по нов образец, снабдени с по четири до шест далекобойни оръдия. Изучените Селимови низами оправдаха хляба си — те не отстъпваха по нищо на френските топчии. Така, разставени по бреговете на Стамбул до Галиполи, французи и низами отстояха Стамбул.

Кейуотър беше твърде опитен военачалник, за да разбере, че се разтака излишно из Мраморно море, когато от всички страни гърмят по корабите му, а пътят през Дарданелите е почти затворен. Той изигра преговори със султана; обеща да напусне турските води, ако му бъдел предаден английският посланик (когото нищо не заплашваше в Стамбул); посланикът трябваше да се натовари, та светът да види как Селим хан изпълнява условията на Кейуотър. И една мартенска заран стамбуллии, накацали по скелите, съзерцаваха как се отдалечава към запад страшната ескадра с развети знамена.

За първи път от началото на властта си Селим хан бе постигнал нещо като победа. Тя беше дело на низамите. И сега ли Стамбул нямаше да съзнае колко необходими са те?

Само дни след победата Стамбул поднови своята стара песен: гладуваме заради френците, воюваме заради френците, търпим позор заради низамите! Но Селим хан вече бе спечелил почва: по табиите около Стамбул и на Босфора стояха низами. Еничарите, които открай време държаха старите крепости по Пролива — Румели фанар, Анадолу фанар, Румели хисар, Анадолу хисар и прочие, — продължаваха да ги държат; новите укрепления си бяха отделно. Но еничарството търпеше в отбраната на столицата и низами, не им правеше въртели. Селим хан взе да се надява, че низамите полека-лека ще бъдат приети от оджака и Стамбул.

Затова на двайсет и седми май следобед Селим обяви пред Дивана си нещо, което би се сторило всекиму опасна дързост, ако да не беше работата с английските кораби: султанът предлагаше разширение на низама за сметка на еничарския оджак.

Велможите от Малкия диван мълчаха дълго, след като изслушаха своя повелител.

— Султанъм, и без мерките, които чертаеш, стамбуллии ще се раздвижат достатъчно при новината за мир между френци и руси — внимателно, подхвърли Ибрахим кехая, един от най-просветените умове на държавата.

— Тъкмо затуй — натърти Селим. — Ще покажем на населението, че Диванът не е уплашен от тази вест и ще отбранява столицата.

— А как ще осъществиш тази мярка?

— Утре заран неколцина първенци ще заминат към устието на Пролива; ще тръгнат от крепост на крепост и ще убеждават ямашките части да се влеят в низама.

— Ще рече, султанъм, смяташ да вкараш ямаци в новата войска. Защо тъкмо ямаци, около Стамбул няма по-опасна сбирщина от тях?

— По две причини. — Селим хан явно бе подготвен за въпроси. — Първата е тази, че ние бързаме; не е време да набираме мъже от Арнаутлука и Анадола. Втората е, че искам да обуздая именно ямаците в редовна войска; те се държат като юруци, а не войскари. И после: ямакът не е потомствен еничар, той се е наел войник, за да чака място в някоя орта. Щом е така, защо да не използува случая — низамите са и по-добре платени, и по-добре гледани от еничарството.