Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тежка задача. Що ще прочетеш у Мехмед Челеби например? Строг, безстрастен, застинал в достолепие, той сякаш винаги подчертаваше, че е готов да падне жертва на гнева, насочен срещу султана му. А Себастиани отлично знаеше, че Челебията прави опити за сближение с еничарския ага. С една дума: че предава Селим хан, а може би го и продава.

Обезсърчен от тия наблюдения, Себастиани се обърна към султана — все пак едничко човешко лице между ибриците. Но то не предрече на Себастиани приятен разговор; Селим хан явно бе научил каквото трябваше да научи последен.

„Проклети сплетници!“ — изруга наум неизвестно кого Себастиани, без да отбележи, че сам много разчита на същите сплетници.

— Радвам се да ви приветствувам с добро утро! — султанът даваше да се разбере, че изрича това от чиста учтивост. — Наредих да ви извикат по наша твърде бърза обща работа.

„Както винаги, Селим ще скочи право на въпроса“ — почти се уплаши Себастиани.

— Вчера узнахме от сигурен източник, че са започнали мирни преговори между царя и вашия император. Защо аз не бях уведомен за тях?

„Господи! — рече си Себастиани. — Тук не ще се отървеш с увъртане. Той твърде точно знае и твърде точно пита. А никой не благоволи да ми нареди какво ще говоря, ако ме питат. Заповедта беше Селим хан просто да не узнае — просто, но неизпълнимо!“

— Налага се да заявя на ваше величество — започна с оскърбен вид той, — че от ваши уста научавам за първи път това събитие. И веднага се налага да изкажа съмнения: новината ми се струва невероятна.

— Моля за извинение, ваша светлост. — Селим днес говореше твърдо. — Вие посланик на френския император при съюзен владетел ли сте, или (потърси по-прилично сравнение, но не го намери)… или една нула?

— Не разбирам… — почти искрено се обиди генералът.

— Разбирате добре! — това беше вече владетелски гняв. — Вашият император сякаш забравя, че заради него аз се оставих да бъда въвлечен в неизгодна за мен война. Забравя, че приех да ме вземат за сляпо френско оръдие; вие поне знаете какво означава това в Стамбул: оръдие на гяурите! Наполеон не иска да си спомни, че ми беше обещал военна помощ в Сърбия и Морея — аз не я получих.

— Но, ваше величество! Наши офицери и строители участвуваха в отбраната на Константинопол срещу английската ескадра; без нашите артилеристи и строители столицата ви…

— Столицата ми би била заета от англичаните. Но признайте, че не мен бранеха френските артилеристи при Галиполи и Босфора! Това беше цялата ви помощ: запазихте Стамбул за Франция. А какво получих в Молдова и Сърбия, в Морея?

— Ваше величество — терзаеше се под справедливите укори Себастиани, — военните сили на Франция са пръснати на огромен боен театър; ние сме народ от няколко милиона…

— За това трябваше да мислите не днес, генерал Себастиани! Когато на Наполеон бе нужно да увлече Русия във война с Портата, всяка помощ изглеждаше възможна. Аз не роптах, не поисках от вашия император неизпълнимото. Но когато научавам, че Наполеон започва преговори с Русия зад мой гръб; когато този мир ще бъде за моя сметка; когато ми предстои да остана сам срещу цяла Русия — тогава аз напомням: ние имаме съюз с Франция, настоявам той да бъде спазван!

Селим хан млъкна, пламнал от гняв и обида.

А Себастиани изведнъж престана да се оправдава и хладно вметна:

— Договор за приятелство, ваше величество.

— Не ви разбирам! — Селим наистина не разбираше как нахалството може да има тъй спокойно лице.

— Договор за приятелство. Такъв е подписан между нашите две страни. В него не се предвижда, че Франция не ще преговаря самостоятелно с държава, с която Турция се намира във война. Ние нищо не сме нарушили, ваше величество.

„Не може да бъде! — падна от небето Селим хан. — Що за приятелство ще е то, ако Наполеон ме тласне в обща война и ме зареже насред път? За какви условия и за какво нарушение говори този; застрашена е самата ми държава!“

Везирите присъствуваха като глухонеми на разговора; цялата борба между две империи се съсредоточаваше у Селим и Себастиани.

Селим хан провлече поглед пред двайсетината кукленски лица и го спря на Себастиани. Генералът беше свел очи. Дори един вече изпечен дипломат се срамуваше от пресметливата студенина, с която отблъсна отчаянието на Селим.

А султанът се вкопчи в сенчицата човещина, която всеки умиращ може да събуди у всекиго:

— Искам да ме разберете добре, генерал Себастиани — заговори той без гняв.