Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Исмет! — повика го господарката.

Старецът се сепна, но не стана; седеше си и след като Фатма се изправи пред него.

— Какво има?

Исмет поклати глава. А не отвърна.

— Какво се е случило? — с растяща тревога повтори Фатма.

Навярно туй (какво бе крива Фатма хатун, та да я мъчи?) го накара да изрече с корав език:

— Колят.

— Кой коли? — Тя стисна дръжката на стомната с две ръце, за да не я изтърве. — Кой?

— Ние…

На Фатма се стори, че старият им слуга плаче — мокри бяха старческите очи. Или от студа? А защо Исмет изглеждаше тъй безутешно сам, тъй отчаяно виновен, свит като псе под пруста?

— Кои ние? — зашепна виновно и Фатма, преди да знае в какво е вината ѝ. — Защо ще колим, отговори, Исмет!

Тъй както несвързано, виновно и просто предаде днешното събитие слугата, Фатма не успя да го обхване. Без да проговори, тя се прибра вътре. Доподреди яденето на видинския паша и изкачи стълбите с тежкия поднос. Пред селямлъка не се поколеба дори миг, влезе. Не вдигна очи, а все пак мярна сина си: Осман Пазвантоглу четеше някакви книжа, съсредоточен, затворен. Един почти прозрачен образ на самообладанието.

„Той се срамува, съжалява за отзараншната си слабост — помисли Фатма. — Способен е да воюва дори против съчувствието на майка си!“ И макар че едва отзаран желаеше тъкмо това да го подтикне към борба, сега Фатма почувствува отвращение от полупрозирния мъж зад масата, който беше неин син.

Остави яденето без дума, затвори полека вратата зад себе си. Прибра се в харемлъка, легна с все дрехите. Фатма искаше да бъде сама, не би понесла човешко присъствие. Искаше да избяга от хората и думите, от недоумението, страха, ненавистта на цял Видин, които сякаш преминаваха през огради и стени. Знаеше, че днес е станало нещо непоправимо, че то ще я преследва до смъртта ѝ, а може би и отвъд.

Хиляди хора бяха намерили края си под Видин, за Видин — в обсади, засади, походи и схватки. Но онова бе смърт, а туй днес — клане. „Колим… Ние!“ — това изрече току-що Исмет, къщният слуга. Дори Исмет тази вечер се чувствуваше убиец, загдето преди четирийсет и пет години бе носил на ръце едно дете, пораснало в убиец.

А каква ли трябва да бъде вината на Фатма в сляпото унищожение, с което си вземаше сбогом от света синът ѝ? Тя угаждаше как се е оправдал пред себе си (ако Осман изобщо търсеше оправдание): след като бяха измамили доверието му, той мъстеше на гяурите. Пазвантоглу показваше, че все още е властен да се разплати за своята господарска обида.

„И така да е… — препъваше се из пътя на Османовите съображения Фатма. — Дори да е прав (а той не беше прав, защото не доверието, а сметките на Пазвантоглу бе измамила раята; просто плати на лъжата с измама), та какво би променило тук убийството? Тъй ли си отива човек от света, тъй ли се умира?“

„Колим… Ние…“ — не излизаше от ума ѝ Исмет, един от онези, дето се чувствуваха виновни, че са били с Пазвантоглу, вярвали са в златното сърце, с което той замести полумесеца върху видинските джамии. Днес няколко хиляди души (последните останали на Пазвантоглу бинбашии, дружинници, кнезове, слуги) щяха да се съгласят с Кондо и Велко, дето и преминаха към Белград. Днес други хиляди — видинлии, селяни из селата между Тимок и Балкана — ще пожелаят по-скорошната смърт на пашата. „Щом веднъж захвана клане — ще си рекат те, — никой не знае кога ще дойде и до нас. Дано по-скоро се обере по дяволите!“

„Ето докъде води безверието!“ — съжаляваше за своето волнодумство майката. Каквото и да върши през живота си един правоверен, той не би умрял без себап — без благодеянието, което трябва да запази добър спомен за него. А Осман си отиваше с мъст и кръв.

Кръв…

Преди час, докато Исмет разправяше, събитието бе за Фатма само думи. А сега, при светлината на свещта, която хвърляше криви, влудяващи сенки, думите преминаха в картина. Тя едва ли беше вярна, защото Фатма не познаваше света навън, но затуй пък — страшно натрапчива.

Фатма видя преди всичко Калиник. Ала не като писар на сина ѝ, с влашки предани очи, винаги усмихнат, услужлив и неверен; в църквата той беше друг — нямаше мазен блясък в очите му; мъченическо вдъхновение се излъчваше от целия него, извисен над молитвено тихото паство.

Фатма виждаше как Калиник владее богомолците, води ги в божия път, смирява душите им със слово; Фатма гледаше приведените гяурски гърбове, стотици роби, събрани в едно. Калиник за тях вече не бе пияният влашки веселяк, дето кепази църквата с разгула си, а пастир.