Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Затуй пък глухата борба, изоставена от тия две жени, води сега момчето, наречено Али, син на Осман. Фатма дори взе да намира, че Али напомня своя баща с остротата си, с хладната си, жестока устременост. Другояче стоеше всичко това у него, защото го съсредоточаваше в по-дребна цел: да уязви несмело, но тройно злобно една старица и един бавно умиращ.

Фатма не смееше да попита сина си дали Али се държи и с него, както с нея, но отгатваше, че не ще да е много различно; забелязваше зъл блясък в очите на внука си, колчем му споменяха името Пазвантоглу. За това момче, отритнато, преди да бъде родено, причина на всичките му унижения бе Осман. И — трябваше да признае Фатма — Али имаше право: с какво бе виновен, че един налудничав баща подозираше у него своя бъдещ убиец? През часовете, когато мислеше трезво, тя признаваше и друго: Осман може и да не бе родил своя убиец, но със сигурност беше го създал. Ако това момче, еднакво озлобено и плашливо, би било изобщо способно на убийство.

Но по времето, когато Фатма почна да открива Османови черти у Али, забеляза и нещо Омерово: за разлика от баща си Али не бе готов да понесе всичко, за да прокопса. Някаква саката гордост го караше да отхвърля всяко подаяние, дошло от пашовия конак. Али се беше родил син на Пазвантоглу; той или имаше право на всичко, или не щеше нищо, щом му отказваха неговите кръвни права — туй искаше да каже със своята жалка гордост, която не трогваше никого и най-малко Осман Пазвантоглу.

След като беше опитала да поговори два-три пъти с Али, Фатма хатун се отказа. Невъзможно бе да преодолееш преградата от ненавист, недоверие и злоба, зад която се затваряше това почти дете. И Фатма — макар да ходеше в чифлика, докато Юмихан я посрещаше с неприязън, а после и с безразличие — сега престана.

Нетърпима намираше тя омразата в детските очи; непоносимо — да те отрича твоята собствена кръв. Така светът на Фатма се заключи в кухнята и ходниците на пустия дом.

Фатма хатун пак навдигна подноса и заситни към селямлъка на Осман. Вървеше и сякаш виждаше каква би могла да бъде и каква никога не ще бъде нейната къща. Счини ѝ се, че срещу нея по дългия като улица ходник пристъпва Али, но без обидения, зъл огън в очите — млад, пропит от оная всеобемаща радост, която отличава още неживелите хора; зад Али пристъпваха сестрите му — неродените дъщери на Осман — хубави, сияещи момичета, тънки като кипарис, утрешни жени, които ще наплодят правнуците на Фатма; стори ѝ се, че подир тях към нея вървят снахи и зетьове, че из варосания до синьо ходник с паяжини покрай прозорците пъплят дечурлига, а през вратите на празните стаи напира плач на новородено. Не едно, много неродени новородени плачат из празните стаи, а техният писък е проклятие срещу дома Пазвантоглу…

За малко не изтърва подноса; нозете ѝ трепереха и я обливаше пот. „Боже мили! Дали не полудявам? Не ме наказвай с лудост, боже! Не аз съм виновна, че коренът ми не даде плод…“ Сълзи пълнеха очите ѝ, а знаеше, че не бива да плаче; не биваше Осман да я види разплакана.

Фатма влезе в селямлъка. Той беше от три стаи, но без сянка разкош — Пазвантоглу продължаваше да се превзема на прост войник. По стените бяха накичени оръжия, повечето — пленени при обсадите на крепостта. Другото си беше както в селямлъка на Мустафа паша сокак: белите перденца, миндерът с чипровски килими, бакъреният мангал и голямата работна маса на пашата.

Надяваше се да завари Осман над книжата му; той по обичай ставаше рано. Този работен навик не бе усърдие — Пазвантоглу просто едва дочакваше да съмне, за да се отърве от постелята подир часове безсъние; сънят бягаше от него като вода от намаслен лист. Но Фатма заварваше Пазвантоглу винаги умит и стегнат, седнал зад масата си, сякаш важни дела му пречат да си позволи повече отдих.

Тази заран работната стая беше празна, та Фатма продължи с подноса към втората, където син ѝ спеше, „Дали се е успал?“ — зарадва се тя. Ламбро все повтаряше, че най-доброто лекарство бил сънят.

Преди да зърне Осман, майката откри в стаята необикновено безредие — никога дрехите на сина ѝ не бяха лежали на земята между разпечатани писма и книги. При това пердетата още не бяха вдигнати, та в мъждивото зимно утро спалнята бе съвсем мрачна.

Фатма набързо остави товара си и дръпна пердето. Спусна се към Османовата постеля, защото вече я бодеше лошо предчувствие; кога Осман е спал толкова до късно?

Не, пашата беше буден. Изтегнат по гръб, още в нощна риза, Пазвантоглу пушеше.