Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Доста след като Атанас Николов млъкна, след като иззад пердето се чу здравото хъркане на майстор Тодор, Добри чу как учителят му пак зашава. Погледна го: Софроний беше се облакътил върху леглото.

— Добри — изшепна той, — не може тя да е така!

— Навярно — побърза да се съгласи Добри.

Толкова сякаш бе чакал старият; той не обичаше да заспива с кахър.

— Ех! — рече само. — Веднъж нека почне война на Русия с турците! Веднъж нека се спухат те, пък да видим дали сам царят не ще потърси Иван Замбина!

„Ще! — помисли си Добри, ама замълча. — Туй е останало на Русия!“

И Добри също заспа, преди от лицето му да слезе умилителната насмешка: май наистина бе взел да се вдетинява старецът, тъкмо децата не търпят лоша мисъл.

А Добри не знаеше, че Софроний току-що бе изрекъл пророчество. Тъй, пряко далечината и времето, може да вижда само човек, който с цялата си мисъл е сраснат със своята земя и род.

Далеко на север същата нощ гъмжеше от будни хора; десетки хиляди. Къде пеши, къде на коне, те рушеха дълбокия сняг под фъртуната, вървяха и вървяха напред.

Онова, което успя да нагласи в Стамбул генерал Себастиани, на което се надяваше Наполеон и не смееше да се надява Иван Замбин, което вдетинено пожела преди съня си Софроний Врачански, се сбъдваше през тази ноемврийска нощ на хиляда осемстотин и шеста година: руските войски навлизаха в Молдова.

Започваше нова война между Русия и Портата.

От години вече кухненската работа бе станала за Фатма хатун най-важното в живота ѝ. Някога семейството Пазвантоглу поминаваше в Кирза, както господ дал, но Фатма не познаваше кухнята. Неприлично е кадъната на един бей да шета като проста жена.

Отначало и във Видин Фатма не излизаше из харемлъка си. Слугите разпореждаше Исмет, старейшина на къщната прислуга. Но от деня, в който Фатма долови у сина си страха да не бъде отровен, тя сама пое готвенето. Осман трябваше да бъде спокоен поне на трапеза.

Първите дни на кухненската ѝ шетня бяха низ несполуки: пилафът клеясваше или прегаряше, овнешкото горчеше от сол, а хлябът приличаше на тухла. Фатма нямаше работен навик, но затуй пък бе умна, схватлива и усърдна. За две недели се отрака в кухнята и придоби десетки дребни майсторства, с които една жена сякаш се ражда.

Така Фатма заприлича на всяка ханъма, дето не е израсла или не се е омъжила в бейска къща. Малките ѝ, изсушени от старостта ръце, които половин век бяха обръщали само страниците, се захабиха от кухненската работа. Те почваха да месят, режат и мият още в тъмно, та видинският господар да се наяде, щом стане. След туй — отнесеше ли подноса в Османовия селямлък — Фатма се връщаше и подхващаше обяда; починала-непочинала — заемаше се с вечерята, за да привърши едва по тъмно, когато Осман седеше над книжата си. Рядко (понеже видинските дела изцяло поглъщаха сина ѝ) той вдигаше очи към нея.

— Не се пазиш — казваше ѝ вяло. — Капнала си, не ще изкараш дълго така.

Тя се стараеше веднага да залепи върху лицето си полуусмивка; за цяла нямаше сили. А си мислеше: „Защо трябва да изкарам още дълго? Само толкоз, колкото ще бъда необходима нему. Пък то не ще бъде много…“

— Остави кухнята на Исмет! — продължаваше пак вяло синът ѝ. — Исмет е в дома отпреди сватбата ти, можеш да му се довериш. Какво безпокойство ми спестяваш, като те виждам да отпадаш с всеки час?

Към свършека на този все еднакъв разговор Фатма чувствуваше как раздразнението обхваща сина ѝ. Навярно поради болестта Осман бе почнал често да избухва, губеше власт над себе си, крещеше до задъхване. А затуй пък че правеше усилие да скрие такива изблици, от тях най-често си изпащаше Фатма — последната, която бе искал да огорчи.

За да предвари ново избухване, майката неизменно отстъпваше:

— Добре, от утре ще ти готви Исмет. А за мен не се тревожи, никога не съм била тъй здрава.

Осман я стрелваше над книжата си с недоверие — виждаше, че го лъже, а никога не бе умяла. Но не я изобличаваше — та целият им живот през последните десетина години бе чиста лъжа: майката се стараеше да убеди своя син, че е човек като всички хора, а той пък криеше от нея, че много добре знае хала си. И тъй, залисани всеки със своята лъжа, те години наред не проговориха за единственото, което мъчеше и нея, и него: охтиката.

През тия години много нещо се измени в живота им. Бе завършен големият пашовски конак, където се преместиха; тук Фатма царуваше по-нашироко, без да се блъска о стражата. Всичко бе добре обмислено и темел построено в този скъп, пашовски дом, а Фатма все пак с болка си спомняше старата им къща на Мустафа паша сокак, за неповторимите дни, които бе изживяла там с мъжа и сина си.